Элмор Леонард - Първобитен град

— Добре ли познаваш Адел Симпсън?

— Никога преди не съм я виждал.

— Взел си чантата й. Какво друго?

— За каква чанта говориш?

— Дарълд, кредитните карти на Адел Симпсън бяха у теб.

— Намерих ги.

Хънтър каза:

— Пак ли започваш да ме лъжеш, Дарълд? Говорим за убийство, човече, а не за някакво дребно нападение. Нали разбираш, доживотна присъда…

Реймънд се надигна от бюрото си. Отиде до младежа с карираната шапка и го докосна по рамото.

— Искам да те попитам нещо — каза той. — Става ли?

Чернокожият не отговори, но вдигна поглед към лейтенанта.

— Жената лежеше там мъртва, нали? — попита Реймънд.

— И аз това се опитвах да му кажа.

— С какво я изгори?

Младежът не отговори.

— Мамка му — изруга Хънтър. — Да го заключим горе.

— Само я докоснах — обади се младежът. — За да видя дали е жива.

— С какво я докосна? — попита Хънтър. — С оная си работа ли?

— Не, човече, нищо такова.

— В момента й правят аутопсия — съобщи Хънтър. — Ако намерят сперма в нея и тя отговаря на кръвната ти група, тогава ще се наложи да те попитаме дали си я изнасилил преди, или след като я застреля.

— Не съм я убивал. Намерихте ли пистолет у мен? Не, по дяволите.

— Къде я докосна? — попита Реймънд.

След кратко мълчание черният каза:

— Ами по краката.

— И само я докосна малко?

— Да, нали разбираш, съвсем малко.

— С цигара ли я докосна? — попита Реймънд.

— Да. Струва ми се, че беше с цигара.

— Запалена?

— Да. Ама беше изпушена. Всъщност фас.

— Защо я докосна с цигарата?

— Казах ви вече — отвърна младежът. — За да видя дали е жива. Това е всичко.

Реймънд отиде до кафемашината, взе стъклената кана и излезе от стаята.

Морийн Дауни, вървяща срещу него по коридора, вдигна папката, която носеше. Изглеждаше нетърпелива и доволна. Реймънд я изчака.

— Докладът на патолога — съобщи Морийн.

— Ами лабораторията?

— Все още сравняват, но засега са убедени, че куршумите са еднакви.

— Какъв вид оръжие?

— Имат частици от жената и два добри куршума от Гай…

— Норб ми каза.

— Деветмилиметров или калибър 38. Знаеш ли към какво се насочват сега? — попита Морийн с жизнерадостна усмивка.

— „Валтер П 38“ — каза Реймънд.

Усмивката на Морийн угасна.

— Откъде знаеш? — попита тя.

— Ноември седемдесет и осма — отговори Реймънд. — Убийствата на търговците на наркотици на улица „Сейнт Мери“…

Очите на Морийн отново се оживиха.

— Помниш ли? — запита Реймънд. — От дограмата бяха извадени два куршума от „Валтер П 38“.

— Мили боже — каза Морийн. — Предполагаш, че…

— Определено да — отговори Реймънд. — Върни се в лабораторията и ги накарай да сравнят куршумите от стената с куршумите, извадени от съдия Гай и Адел Симпсън.

— Звучи прекалено хубаво, за да е вярно — отбеляза Морийн.

— Да, ако се окажат същите.

Реймънд продължи надолу по коридора към мивката в килера на чистачите, където изплакна стъклената кана и я напълни с прясна вода. Помисли си, че трябва да сдържи вълнението си от предчувствието, което му казваше, че несъмнено всички куршуми ще са еднакви. Реймънд видя Клемънт Мансел, издокаран в хавайска риза в зелено, червено и жълто, застанал пред съдията. После видя как Клемънт Мансел се обръща и излиза от съда ухилен.

Те бяха спокойни мъже, които обсъждаха убийството с нормален тон.

Робърт Херцог, инспектор от отдел „Убийства“, седеше зад покритото си със стъкло бюро в кабинета си със стъклени стени. Беше полицай от двадесет и девет години. Едър мъж с тъжно лице и гъста, посивяла коса. И Реймънд Круз, чийто поглед се отдели от прозореца, когато Херцог го попита дали слънцето го притеснява.

— Не, чудесно е — каза Реймънд.

— Стори ми се, че се мръщиш.

Прозорецът зад Херцог гледаше на юг към реката и горната половина на небостъргач, отразяващ слънцето.

— Е, какво знаем за Адел Симпсън?

— Работила в компания за недвижими имоти, разведена, без деца. Живеела сама в апартамент близо до Уестланд. Излизала с няколко души от службата. Единият — женен.

— Можеш ли да свържеш някой от тях със съдия Гай?

— Не знам още, но се съмнявам.

— Ще се нуждаеш от помощ в този случай. Ще видя какво мога да направя.

— Не знам… — каза Реймънд замислено.

Искаше да чуе на глас собствената си теория, без да прибързва и без да забрави нещо. Херцог го гледаше очаквателно, но Реймънд знаеше, че шефът му щеше да зададе подходящите въпроси и да го остави да мисли спокойно.