Элмор Леонард - Първобитен град

Реймънд посочи към прозореца.

— Можеш да видиш номер 1300 оттук — каза той.

— Забелязах — потвърди Уендъл. — Вижда се и прозорецът на нашата стая.

Зад сградата на Синия кръст и отвъд купола на църква „Сейнт Мери“, на „Бобиен“ 1300 се виждаше полицейското управление и прозорецът на петия етаж над полицейския гараж.

— Забеляза ли, че там е номер 1300, а и тук също? — попита Реймънд.

— Няма майтап — каза Уендъл. — Но забелязах и нещо друго. В главата ти се върти нещо, което не ти дава мира.

Реймънд се намръщи. Какво ставаше? Внезапно всички започнаха да разчитат мислите му.

— Изтласкваш идеята назад, после отново се връщаш към нея — каза Уендъл. — Ще я споделиш ли с мен, или ще я запазиш в тайна?

Впечатляващо. Направо зловещо. Реймънд се сети за момичето от „Нюз“ и попита:

— Разказваш ли на жена си какво правиш?

Сега Уендъл се намръщи.

— Какво правя? Имаш предвид дали й разказвам всичко? Приличам ли на човек, който иска да го застрелят със собствения му пистолет?

— Откъде знаеш какво мисля? — попита Реймънд.

— Не знам и точно затова те питам.

— Но ти каза, че съм започнал да обмислям нещо.

— Някакъв план — отговори Уендъл. — Когато отстъпиш назад и не се движиш, но все пак изглежда, че правиш нещо… Нали разбираш, това означава, че си готов да се задействаш. Прав ли съм?

— Санди Стантън — каза Реймънд.

— Хубаво дребосъче.

— Къде си чувал името?

— Не помня да съм го чувал — отговори Уендъл. — Но звучи познато, като филмова звезда или име, което виждаш във вестника.

— Или в полицейски доклад.

— Сега вече действаме.

— Албърт Ракоста — каза Реймънд.

Уендъл кимна.

— Продължавай.

— Луис Никс… Виктор Редик. И още няколко.

— Да, Разрушителният екип — кимна отново Уендъл. — Знам имената, но те са били малко преди моето време.

— Преди три години — каза Реймънд. — Тъкмо бях дошъл в управлението.

— Да, а аз дойдох шест месеца след теб. Чел съм досието и всички статии по вестниците, но не си спомням никаква Санди Стантън.

Влизайки във всекидневната, Санди попита:

— Какво правите? За мен ли си говорите?

Тя вдигна ключовете и каза:

— Намерих ги. Но не мога да ви позволя да вземете колата. Дори не сте ми обяснили за какво ви е.

— Санди, сигурна ли сте, че това са ключовете за буика? — попита Реймънд.

— Да — отговори тя и отново ги вдигна. — Той има само една кола.

— Кога я карахте за последен път?

— Казах ви вече. Когато го закарах до летището.

— В добро състояние ли е колата?

— Струва ми се, да.

— Няма ли ударено или издрано някъде?

— Ох — каза Санди и направи тъжна гримаса. — Одрах леко калника долу на бетонната колона, където паркирам. Дел ще ме убие.

— Паркирахте на тясно място, а?

— Да, не прецених разстоянието.

— Кой калник одраскахте, Санди?

Тя протегна ръце пред себе си и се помъчи да си спомни дали кретенът, проснат на леглото по гащи, й беше казал.

— Беше… беше ето този, левият.

Санди погледна от бялото ченге към чернокожото и после обратно, сякаш искаше да ги попита дали е права.

— Сигурна ли сте? — попита Реймънд.

Мамка му, помисли си Санди.

— Ами почти сигурна съм. Но аз бъркам понякога ляво и дясно.

— Тук ли живеете, Санди?

Господи, трудно беше човек да следи думите му.

— Не, тук съм само докато Дел го няма. Пазя апартамента.

— Някой живее ли тук заедно с вас?

Тя се поколеба, макар да знаеше, че не трябва да го прави.

— Не. Само аз съм.

— В момента тук има ли и друг човек?

Божичко! Санди отново се поколеба.

— Искате да кажете освен нас? — попита тя.

— Точно така — потвърди Реймънд. — Освен нас.

— Не, няма никой друг.

— Стори ми се, че говорите с някого, когато излизахте от спалнята.

— Мисля, че не сте справедливи. Ако не ми кажете какво искате, ще ви помоля да си тръгнете. Ясно ли е? — каза Санди.

— Значи снощи бяхте на надбягванията в „Хейзъл парк“?

— Вече ви казах, че бях.

— Нали разбирате, Санди, една кола с описанието на буика на господин Уиймс и със същия регистрационен номер е направила катастрофа там. Около един часа.

— Вие сте от пътната полиция? — изненадано запита Санди. — Господи, мислех, че става дума за нещо по-важно.

— Какво например? — попита Реймънд.

— Не знам. Просто така си помислих. Идвате тук и двамата… според мен трябваше да е нещо важно.

Санди почувства как започва да се успокоява. Бялото ченге казваше, че трябва първо да видят колата, за да проверят дали е същата, преди да се заемат с нещо друго. Тя си помисли, че е възможно това да е била друга кола, която прилича на буика на Дел и има почти същия номер. Може пък да е било само съвпадение и онзи кретен в спалнята да няма нищо общо със случая. Имаше какви ли не видове черни буици. Черното беше на мода тази година. Санди сподели мислите си с ченгето. То се съгласи, кимна и после каза: