Элмор Леонард - Първобитен град

Въпреки безкрайните светлини, които се виждаха през прозореца, Санди почувства как стените я притискат. Стори й се, че се намира в ковчег. Чувството беше ужасяващо.

Тя каза:

— Толкова се тревожих за теб днес. Не знаех къде си и дали не ти се е случило нещо.

— Днес ли дойдоха при теб?

— Отби се една полицайка. Попита дали знам нещо за някакво оръжие. Но се държа много мило.

— Искала е да те измами — каза Клемънт.

— Да, но не й казах нищо. Абсолютно нищо.

Клемънт я потупа по рамото и каза:

— Знам, че не си, скъпа. Те просто действат по този подъл начин… Пушила ли си трева?

— Съвсем малко — изненадано отвърна Санди, учудена, че й се размина толкова лесно.

— Кога купи тревата?

— Онзи ден.

— Когато даде на Суити пистолета?

— Аха. Взех си и малко трева.

— О, боже — въздъхна Клемънт. — Животът може наистина да те изиграе, ако му позволиш.

— Не съм направила нищо лошо.

— Знам, че не си, сладурче. Но виждаш ли какво става? Добрали са се до Суити. Предполагам, че са му предложили сделка. Или ще ме вкара в капана, или те ще му затворят бизнеса и ще го пъхнат в панделата. Аз отивам да си прибера оръжието, излизам от къщата и двайсет полицейски коли заобикалят задника ми. Ще им се наложи обаче да изпразнят оръжията си — каза Клемънт, — защото със сигурност няма да вляза в затвора. Никога.

— Хайде да отидем в Тампа, Флорида — предложи Санди. — Още сега.

— И на мен ми се иска, скъпа, но имаме проблеми. Онези проклети албански гробари простреляха монтегото. Не, по дяволите, после ще ти разкажа за това — каза Клемънт, като видя намръщеното, озадачено изражение на Санди. — Първо трябва да се оправим с пистолета.

— Защо? Защо просто не избягаме от него?

Санди все още гледаше объркано. Нещата не се оказаха толкова прости.

— Защото не оставям зад себе си нещо, което може да ми навреди впоследствие — обясни Клемънт. — Ако не се отърва от оръжието, тогава трябва да се отърва от всеки, който може да свидетелства срещу мен. Не мисля, че това би ти харесало.

— Знаеш, че никога не бих свидетелствала срещу теб.

— Скъпа, знам го, но и не го знам. Хората променят решенията си. Единственото нещо, което знам със сигурност, е, че никога няма да позволя да ме пъхнат в затвора. Така че или пистолетът изчезва, или ти и Маркъс Суитън изчезвате. Кое предпочиташ?

— Мислех, че всичко вече ще е наред.

Гласът на Санди прозвуча слабо и отдалеч. Малко момиченце, на което му се иска да е някъде далеч от тук, дори отвъд граничните светлини на Канада.

— Ще се оправим — утеши я Клемънт. — Сега ще звънна на господин Суити и ще уредим въпроса.

— Но ти каза, че ако отидеш да прибереш пистолета…

— Довери се на хората с добри ръце — прекъсна я Клемънт. — Чувстваш ли една добра ръка тук? Ето и още една добра ръка. Затвори очи. Ръката идва все по-близо… Къде ли ще спре?

Действието беше по-забавно от мисленето. Но понякога мисленето правеше действието по-ценно. Например, ако беше знаел, че ще очисти съдията, щеше да измисли нещо, за да получи някаква изгода и действието щеше да е по-задоволително. Когато се опита да обясни това на Санди, тя отвърна, че предпочита да не знае мислите му. Тя включи телевизора, а Клемънт го изключи.

— Какво казвам? — попита той.

— Не знам, нито искам да знам.

— Казвам, че както и сега, винаги има начини да се измъкнеш — обясни Клемънт. — Мамка му, лягаш сред плевелите и оставяш всичко да отмине. Както оня влак мина над мен. Но има начини да свършиш работата със стил, така че да покажеш на другата страна какво мислиш за скапаните им планове. Разбра ли ме?

— Не — отговори Санди.

— Тогава си дръж очите отворени — каза Клемънт. — Виж дали твоят старец не мисли така добре, както действа.

Реймънд се сети за Мадлен де Бобиен, момичето, подслушало плана и предупредило гарнизона, че Понтиак и хората му пристигат, въоръжени с мускети, и спасило по този начин Детройт от индианците.

Къщата можеше да е принадлежала на един от предците й. Приличаше на изложбен експонат в Гринфийлд Вилидж, където хората се разхождаха из стаите от деветнайсети век с кадифени въжета пред вратите. Студена атмосфера въпреки златистите отражения от полилея във фоайето и розовия отблясък по огледалните стени. Къщата беше прекалено сериозна.

Точно така, реши Реймънд. Сякаш в нея никога не ставаше нищо весело и хората никога не се смееха. Марси му съобщи тържествено с вид на погребален агент, че госпожица Уайлдър го чака във всекидневната си.