Элмор Леонард - Първобитен град

— Анита ли е на работа?

— Да, там е.

— Защо не отидеш да й помогнеш? — предложи Реймънд.

— Защо?

— Мисля, че ще си зает довечера.

Последва кратка пауза, после господин Суити попита:

— Защо Клемънт ще ми се обажда?

— Когато го направи, кажи му, че се радваш на обаждането му — отговори Реймънд, — защото си искал да се свържеш с него. Всъщност дори искаш да се видиш с него.

— Да се видя с него? За какво?

— За да му върнеш оръжието.

— Ти вече взе оръжието! Дадох ти го!

Хънтър ококори очи, имитирайки емоционалното състояние на господин Суити.

— Не, ти ни каза, че пистолетът е в мазето — отвърна Реймънд спокойно. — Предполагаме, че още е там.

Отново настъпи мълчание. Накрая господин Суити каза:

— Не искам да се забърквам в това, човече. Върху главата ми ще се изсипе цяла кофа лайна.

— Прав си, но имаш думата ми — отвърна Реймънд. — Когато Клемънт дойде за оръжието, кажи му къде е. Всъщност какво мислиш за това? Кажи му направо да отиде и да си го прибере, защото ти си зает.

— Ще трябва да го вкарам в къщата.

— Не и ако оставиш ключа под изтривалката.

Реймънд погледна отново към Хънтър и двамата се усмихнаха. Две хлапета, успели да се измъкнат безнаказано от белята, която са направили.

В бар „Атина“ на улица „Монро“ в гръцкия квартал, който се намираше на две пресечки от полицията, редовно се разказваха приказки за герои и истории за хитри професионалисти, невинаги спазващи правилата. Реймънд се зачуди дали някой от хитреците някога поглеждаше напред и виждаше предварително какво ще стане. Някой ден един от старите професионалисти можеше да разкаже поверително на хората около масата си следната история: „Та той подмамва онзи тип да предаде пистолета, балистичната експертиза доказва, че това е оръжието на убийството и той го връща в мазето, където е било скрито. После казва на човека да се обади на убиеца и да го помоли да си прибере пистолета, защото не му се иска да се забърква в каши. Разбирате ли? Той трябва да пипне убиеца с оръжието, иначе няма дело срещу него. Трябва да го вкара в капана…“. А бъдещите ченгета около масата щяха да чакат края на историята усмихнати и с блеснали очи.

А после какво? Реймънд се замисли сериозно, докато се возеше в синята полицейска кола с Хънтър.

Продължавай…

Ето как трябваше да се развият нещата. Къщата на господин Суити е под наблюдение. Мансел идва и излиза от нея с пистолета в джоба си. Ченгетата насочват светлините си към него и край. Или, ако остане вътре, ще го помолят да излезе. Той ще го направи, но преди това ще се опита да скрие оръжието отново или да го разбие с чук. Но въпреки това ще го пипнат с оръжието и ще успеят да го заведат в съда.

Но историята в бар „Атина“ можеше да се разкаже и по друг начин: по някаква причина наблюдението е прекратено… Можеше да се появи някаква причина. Клемънт излиза със зареден пистолет. Стига до улицата и се заковава на място, когато чува: „Стой!“. Вижда Круз на тротоара под уличната лампа. Сакото на Круз е разкопчано, ръцете му са отпуснати надолу…

Странен тип си, каза си Реймънд.

Но продължи да си представя сцената, докато се возеха по „Джеферсън“. Чу гласа си отново. „Стой!“ Зачуди се какво ли щеше да каже Клемънт. Да, той със сигурност би отговорил нещо, после пък самият той би му отвърнал и тогава…

— И двамата ли ще влезем? — попита Хънтър.

Реймънд, придържащ хартиената кесия в скута си, отговори:

— Не, аз ще го направя.

Помълча няколко минути, после добави:

— Той има и друг пистолет. Щом е стрелял по албанците, значи е намерил оръжие отнякъде.

Морийн остави Санди да се разхожда нервно из всекидневната в сатенените си шорти и фланелка. Санди вървеше и разкъсваше хартиена салфетка. Пускаше малки парченца по пода, но без да оставя определена следа. Вероятно трябваше да се изтощи напълно, за да седне.

— Ходиш ли да тичаш? — попита я Морийн.

Санди спря за момент и се вгледа в полицайката, седнала на канапето в сивата си пола и син блейзър, която приличаше на монахиня, ако се изключи пистолетът в кафявата чанта.

— Шегуваш ли се? — попита Санди. — Не, не тичам. Не плувам и не играя голф. Господи, дали тичам…

— Имаш хубава и стегната фигура — каза Морийн. — Помислих си, че спортуваш.

— Тичам до банята на всеки десет минути откак приятелчето ти — лейтенант Круз — беше тук. Не се нуждая от повече спортуване.

Тя отиде до трапезарията и после обратно до бюрото във всекидневната. Спря и отново погледна към Морийн.