Элмор Леонард - Първобитен град

Всички замълчаха.

Накрая Морийн каза:

— Уф. Мисля, че знам какво ще направиш.

Отново тишина. Четиримата седяха в старомодния полицейски кабинет под флуоресцентното осветление и мислеха съсредоточено.

Хънтър каза:

— Не виждам друг начин.

— Искаш ли да поговоря с господин Суити? — предложи Уендъл.

— Не, отговорността е моя. Аз ще го направя — отвърна Реймънд. — Или поне ще се опитам. Уендъл, познаваш Тома доста добре, а и другите албанци. Поговори с него. Обясни му, че мислим да го арестуваме за опит за убийство и го наблюдаваме, така че да не прави нищо прибързано в следващите няколко дни. Морийн, ако искаш да поговориш със Санди, давай. Според мен тя иска да си побъбри с някой и кой знае…

Телефонът звънна.

— Джери, нареди на наблюдателния екип да не се отделя от господин Суити.

Телефонът звънна отново. Реймънд сложи ръка върху него.

— Поставете и няколко души в бара, ако могат да се мотаят там, без да ги пребият.

Ново звънене.

Реймънд вдигна слушалката и каза:

— Отдел „Убийства“. Лейтенант Круз.

От другата страна се чу гласът на Мансел.

— Здрасти, партньор. Искам да подам оплакване. Някакви луди шибаняци се опитват да ме убият.

Той паркира на „Сен Антоан“, на няколко пресечки от номер 1300. Мина през кухнята с хартиена кесия в ръка и Чарли Майер, собственикът, каза тъжно:

— Реймънд, не можеш да носиш обяда си тук. Това е ресторант.

Реймънд се усмихна, махна му и продължи към ресторанта, покрай изкуствените папрати и лампите от „Тифани“ в сепаретата. Заведението беше пълно с хора, дошли да пият по едно след работа. Никой не обърна внимание на полицая с хартиената кесия, който се чудеше какво ли щеше да стане, ако хвърли кесията на масата на Клемънт, седнал спокойно до прозореца в джинсовото си яке, и му каже: „Хей, имам нещо за теб“, а после, когато ръката на Клемънт влезе в кесията, да извика силно, така че да го чуят из цялото заведение: „Пусни го!“, да извади колта от сакото си и да го очисти.

— А, ето го и него — каза Клемънт ухилено. — Изглеждаш като човек, който си мисли за мадама. Хареса ли ти нещо тук?

Реймънд седна и остави хартиената кесия на масата. Клемънт седеше с някакво питие пред себе си. Облечен в протритите си джинси и яке, приличаше на човек, току-що скочил от товарния влак, който преценява заведението.

— Всички тия педали идват тук, за да си намерят гадже. Издокарани, закачили пропуски за някакъв конгрес на саката си, а седят и се гледат един друг. Кълна се. Какво има в торбата? Обядът ти?

— Да, обядът ми — отговори Реймънд. — Дължиш ми седемдесет и осем долара за нов прозорец.

Клемънт се ухили.

— Някой да не е стрелял по теб? — попита той. — Слушай, и по мен стрелят. Виждам онези типове на улицата и си мисля, че са гробари. Облечени в еднакви черни костюми. Това, което не разбирам, е как може никога да не съм чувал за албанците.

— И те никога не бяха чували за теб — отвърна Реймънд. — А сега вече въпросът е кой ще се добере до теб първи. Ако се предадеш, ще живееш по-дълго в затвора, отколкото навън из улиците.

Клемънт го изгледа намръщено.

— И вие оставяте онези типове просто така да стрелят по хората?

— Ако искаш да подадеш оплакване, отбий се в участъка. Нали разбираш, по нас не стрелят, нито ни нападат. Както ти постъпи със Скендер.

— Човече, ти май всичко знаеш.

— Той ще трябва да подаде оплакване, но албанците предпочитат да си свършат сами работата.

— И вие ги оставяте?

— Ако човекът не съобщи, че ти си счупил крака му, значи ние не знаем нищо по въпроса, нали?

— Господи — поклати глава Клемънт. — Искаш ли едно питие?

— Не, имам още работа.

Реймънд загледа как Клемънт пресушава чашата си и се оглежда за сервитьорката. Тази вечер не беше обичайният отпуснат и ленив Клемънт. Седеше полуобърнат, сложил ръка на масата, на около петнайсет сантиметра от хартиената кесия. Клемънт вдигна другата си ръка, махна на сервитьорката и отново погледна към Реймънд.

— Обадих ти се, защото искаш да разбереш нещо — каза той. — Напускам града. Не заради албанците, нито заради теб. Но няма смисъл да седя тук повече, затова изчезвам.

— Кога? — попита Реймънд. — Довечера ли?

— Така възнамерявах. Щях да ти изпратя картичка от Синсинати. Но следобед ме прецакаха и когато стигнах до банката, тя вече беше затворена. Всъщност всички три банки, до които отидох, бяха затворени. Просто искам да знаеш, партньор, че не бягам. Но няма да чакам вие да се мотаете, докато аз си разменям изстрели с хора, които не познавам, облечени в черни костюми… Знаеш ли защо въобще се обличат така?