Элмор Леонард - Първобитен град

Санди въздъхна и отново доби изморен вид.

— Почва се — каза тя.

— „Валтер П 38“, произведен в Германия през четиридесетте години — обясни Реймънд. — Сигурно е участвал във войната. Убил е доста хора. Но онези, които сме сигурни, че е убил, са Алвин Гай и Адел Симпсън. Господин Суити ни разказа, че ти си му дала оръжието.

— Той ли ви го каза?

— Вярно е, нали?

— Не знам. Мислех си, че Грегъри Пек е страшен — каза Санди, — но ти би могъл да му предадеш няколко урока. Усещах, че така ще стане, но не знаех какво да направя. Но ако мислиш, че ще свидетелствам срещу Клемънт, дори ако е парализиран напълно и трябва да го хранят с лъжичка, дори ако ми се закълнеш, че ще го заключите завинаги, като последния път, пак не бих го направила. И слава богу, че не го направих тогава, защото го освободиха, нали?

— Този път няма да го освободят — каза Реймънд, без самият той да е убеден в думите си.

— Глупости! — извика Санди. — Не си сигурен. Практически всички, които го познаваха, потвърдиха, че е бил в онази къща на „Сейнт Мери“ с шибаното оръжие в ръка. Но го освободиха, нали? Единственият начин някога да свидетелствам срещу Клемънт, е ако той е мъртъв, прободен с копие в сърцето и заровен надълбоко. Но дори и тогава ще ме е страх.

Санди се надигна от канапето и продължи:

— Можеш да ме изпратиш в затвора, ако искаш, но няма да кажа и дума.

Тя отново се приближи към прозореца и застана неподвижно до него.

Боб Юбанкс каза:

— А сега, господа, слушайте внимателно. Кой от приятелите ви жена ви намира за най-сексуален? Само с малки имена, моля.

Реймънд се надигна и отиде до телевизора. Спря го и застана до Санди. Погледна надолу към града и колите по магистрала „Крайслер“, които завиваха по „Джеферсън“. В Ренесансовия център влизаха хора, привършили работа, за да изпият по едно с приятелите си.

— Видя ли го днес?

— Не.

— Говори ли с него?

— Не.

— Защо въобще си с него?

Реймънд не очакваше отговор, но след малко Санди каза:

— Не знам.

Тя се замисли за момент, после добави:

— Той е забавен…

— Той убива хора.

— Не съм сигурна в това.

Санди се извърна от прозореца и Реймънд сложи ръка на рамото й, усещайки крехките й кости.

— Иска ти се той да изчезне и да те остави на спокойствие — каза Реймънд. — Не можеш ти да направиш стъпката, защото се страхуваш от него. Плаши те до смърт. Затова се преструваш, че е нормален човек. Малко див, но все пак забавен. Весело ли ти беше, когато повдигна крака на Скендер и взе тръбата?

— Няма да ти кажа и една шибана дума!

Санди се опита да се освободи от него, но Реймънд хвана раменете й с две ръце и я задържа с лице към прозореца и гледката.

— Искам само да ме изслушаш — каза той. — Ясно ли е?

Отпусна леко хватката си и погали нежно ръцете й.

— Чудех се защо не е убил Скендер — продължи той. — Уби съдията, уби и жената с него. Не мисля, че Клемънт е планирал убийствата им, нито пък, че някой му е платил за тях. Той убива по време на работа или просто когато му се прииска. Предполагам, че е бил на хиподрума, защото е търсел теб и Скендер. Знам, че сте залагали капан на онзи нещастник. Вярвам, че съдията е попречил на Клемънт по някакъв начин. Това е довело до нещо друго и… какво прави Клемънт, когато се ядоса на някого? Ами направо го застрелва. Или, ако те харесва поне малко, или те съжалява, може само да счупи крака ти и да те остави жив след сериозно предупреждение. Нали разбираш какво искам да кажа?

— Ти сам си отговори на въпроса — каза Санди.

— На кой въпрос?

— Дали ще свидетелствам срещу него. Признаваш, че убива хора, на които се ядоса. Или им чупи краката. Как мислиш, че ще постъпи с мен?

— Не те моля да свидетелстваш. Споменал ли съм нещо за свидетелстване? — попита Реймънд и направи кратка пауза. — За нещо друго ли мислиш? — добави той.

— Шегуваш ли се? Как мога да мисля за нещо друго?

— Струва ми се, че пропускаш нещо важно — отбеляза Реймънд. — Какво ще се случи, ако в следващите няколко дни, преди да го арестуваме, Клемънт разбере, че оръжието е в Суити?

— О, господи…

— Ще иска да знае как е попаднало у него, нали?

Санди се стресна и го погледна с ужас в очите.

— Защо? — попита тя. — Искам да кажа, той не трябва да научава за това, нали?

Ръцете на Реймънд се плъзнаха нежно по раменете й.

— Какво трябваше да направиш с пистолета? — попита той. — Да се отървеш от него?

— Да го хвърля в реката.

Това е. Не беше нещо, което можеше да използва, но все пак се радваше да го чуе. Това потвърди сглобената от него теория.