Элмор Леонард - Първобитен град

Не можеше да повярва, че никога преди не бе чувал за албанците.

Санди беше облечена в тесни избелели джинси и фланелката с парковете. Тя се дръпна от вратата, въздъхна и тръгна пред Реймънд към всекидневната.

— Сами ли сме? — попита той.

— Имаш предвид дали Клемънт е тук? Не. Но Дел се обади. Връща се този уикенд.

— И как ще ти се отрази това?

— Никак няма да ми се отрази. Изнасям се.

— Клемънт намери ли друго място?

Санди изглеждаше изморена. Не отговори на въпроса му, само се завъртя напред-назад нерешително, накрая се отпусна на канапето и сгъна крака под себе си.

— Изморена ли си?

— Да, малко.

— До късно ли беше навън снощи?

— Доста късно.

Реймънд се приближи към нея и седна в другия край на канапето. Заигра се със сгънат лист, навивайки го в ръката си както човек навиваше цигара.

— Аз също съм изморен — каза той. — Искаш ли да знаеш къде бях?

— Не особено.

— Първо ходих в „Хътцъл“…

— Какво е „Хътцъл“?

— Болница. В медицинския център.

Санди вдигна ръце към лицето си, огледа лениво един нокът, стисна го между предните си зъби и завъртя пръста.

— Видях Скендер — продължи Реймънд.

— А после къде ходи?

— Скендер е в гипс. Ще бъде инвалид до края на живота си. Сигурно сега ще ме попиташ какво се е случило. Може да се побудалкаме известно време или направо да ми кажеш как се чувстваш след всичко това.

— Не съм задължена да говоря с теб — отвърна Санди. — Затова и няма да го направя.

— Знаеш какъв човек е Скендер — кротък, мил…

— Хей, я стига.

Санди рязко се надигна от канапето. Отиде до прозореца и застана с гръб към Реймънд, който продължи да си играе с хартията.

— Как го наричаше Клемънт? — попита Реймънд. — Малоумният албанец?

Санди не отговори.

— Имаш ли пишеща машина? — запита Реймънд. — Имам предвид Дел Уиймс има ли?

Санди сви рамене.

— Не знам — отговори тя.

Лейтенантът й подаде сгънатия лист.

— Какво е това?

— Прочети го.

Санди разгъна листа и видя:

ИЗНЕНАДА, МАЛОУМНИКО!

Реймънд си прибра хартията. Остави Санди до прозореца и се върна на канапето.

— Клемънт ми остави бележката и стреля по апартамента ми с пушка. Въпросът е дали се е опитвал да ме убие, или просто се е забавлявал.

Санди отиде до телевизора, поставен в ъгъла между прозорците, завъртя копчето за каналите, загледа се в екрана за момент, после се върна на канапето и отново седна с подвити крака, приковала очи в Боб Юбанкс, който говореше с група младоженки и ги питаше с коя от филмовите звезди биха изневерили на съпрузите си.

— Ти с кого би го направила? — попита Реймънд.

— Робърт Редфорд — отговори Санди, вторачена в екрана.

Една от жените, очевидно от ориенталски произход, също каза Робърт Редфорд. Останалите три споменаха Джон Траволта.

— Веднъж — заговори Санди вече малко по-оживено — Боб Юбанкс ги попита кое е най-необичайното място, където са правили секс. Едно от момичетата отговори: „В задника“. Боб Юбанкс веднага извика: „Не. Не! Имах предвид място като парка или морския бряг“. Мислех си, че горкият Боб ще получи инфаркт.

— Била ли си омъжена някога? — попита Реймънд.

— Да, веднъж. Един кретен от Бедфорд. Най-голямата му амбиция беше да се премести в Индианаполис.

— Предполагам, че си видяла доста места.

— Не много, които си заслужава да запомниш.

— На колко години си?

— Двайсет и три.

Санди произнесе числото с лека паника в гласа.

— Не искам да звуча като моралист — каза Реймънд, — но не е лошо да се замислиш за друг вид живот.

Санди все още седеше вторачена в телевизионния екран.

— Виж това — каза тя развълнувана. — И четиримата съпрузи казаха Джон Траволта. Господи! Знаеш ли колко такива като Джон Траволта има наоколо? Ако имах избор, знаеш ли на кого щях да се спра?

— Каза, че на Робърт Редфорд.

— Не, с него искам да правя секс. Имах предвид човек, за когото бих се омъжила.

— И кой е той?

— Не се смей. Грегъри Пек.

— Така ли?

— Имам предвид Грегъри Пек като млад.

— Да, и аз винаги съм го харесвал.

— Толкова е… спокоен. Искаш ли да ти кажа нещо? Когато дойде тук за първи път, ми напомни за него. Веднага се сетих за младия Грегъри Пек.

Реймънд се усмихна.

— Беше ли пушила? — попита той.

— Не. Нямах нищо освен няколко семенца. Вече ти казах, нали? Миналия път.

— Обаче днес си пушила.

— Малко, но не го усещам. Господи, иска ми се да бях попушила повечко.

— Знам какво имаш предвид — отвърна Реймънд. — Господин Суити ни разказа за оръжието.