Элмор Леонард - Първобитен град

— Кой е съобщил за престрелката?

— Обадила се някаква жена, която живее до номер 201, където е станала престрелката, а ние знаем кой живее на номер 201, нали?

— Говорили ли са с Каролин Уайлдър?

— Говорили с прислужницата. Тя им казала, че госпожица Уайлдър не била у дома. Но после…

Хънтър остави слушалката и извика:

— Пипнахме го!

Реймънд погледна към него.

— Оръжието, човече — обясни Хънтър. — Няма никакво съмнение. Отивам да го взема.

Морийн изчака Реймънд да се обърне отново към нея.

— Извинявай — каза той. — И какво?

— Каролин Уайлдър се обади преди около час. Искаше да й звъннеш.

— Добре.

Реймънд взе чашата с кафе и тръгна.

— В дома й — добави Морийн.

Реймънд спря и се вгледа в нея.

— Пита ли я дали е чула изстрелите?

— Не, но се обзалагам, че ги е чула.

Реймънд отиде до лейтенантското бюро под прозореца и набра номера на Каролин.

— Чух, че си преживяла известни вълнения — каза той.

— Бих искала да те видя — отвърна адвокатката.

— Чудесно. След малко тръгвам оттук. Гласът ти звучи странно.

— Можеш да се обзаложиш, че е така.

Сега вече Реймънд се озадачи. Гласът й беше нисък и по-студен откогато и да е било преди.

— Марси видя ли какво стана?

— Не, но аз видях.

Реймънд не проговори.

— Кои са те? — попита Каролин.

Сега той не беше сигурен каква част от истината да й каже.

— Клемънт си избра неподходяща жертва този път и това се обърна срещу него — каза Реймънд. — Защо, да не искаш да подадеш оплакване от негово име?

— Искам да се засмея — отвърна Каролин, — но устата ме боли. Разговорът ни се превръща в истински фарс, затова нека го продължим, когато дойдеш тук.

Реймънд затвори телефона озадачен. Обърна се към Норб Брил, който пъхаше няколко химикалки в джоба на ризата си, и попита:

— Какво точно е фарс?

— Използвана кола, която трябва да върви по права линия, но отбива вляво — отговори Брил. — Ако нямаш нужда от мен в момента, ще отида да свърша една работа.

Вратата се затвори зад Брил, после се отвори отново, когато Хънтър влезе в стаята с омазнена хартиена кесия в ръка. Той я остави с доволен поглед на бюрото на лейтенанта.

— Няма отпечатъци, но това е оръжието на убийството. Няма абсолютно никакво съмнение.

Реймънд се огледа из стаята и каза:

— Морийн, можеш да си тръгваш, ако искаш. Доста е късно. Но ако решиш да останеш, после заключи вратата.

— Ами аз? — попита Уендъл.

— И за теб се отнася. Ако искаш, можеш да тръгваш.

Хънтър се обади:

— Мамка му, интересът му вече се събуди. Страхува се да не изпусне нещо.

Морийн пристъпи колебливо към тях и седна на бюрото на Брил.

— Защо не попита и мен дали не искам да си тръгна? — каза Хънтър.

— Ти вече си вътре — каза Реймънд, после погледна към Морийн и Уендъл. — Взехме пистолета от онзи тип Суити без да имаме заповед за обиск. Не се тревожа, че това ще се обърне срещу нас, защото няма начин да стане. Просто исках да разбера, без да изписваме тонове хартия и да се молим на някой съдия, дали това наистина е оръжието, или не. И открихме, че е. Няма съмнение в това. Нашият приятел в лабораторията го провери, без да вкарва имена или цифри в книгата, и сега разполагаме с оръжието на убийството. Ако обаче го занесем на прокурора, той ще ни попита как ще докажем, че пистолетът принадлежи на Мансел. Ние ще му обясним, че можем да накараме Суити да сътрудничи. После прокурорът ще поиска да знае кой е Суити. А ние ще трябва да му отговорим, че навремето е бил партньор на Мансел, излежал е присъдата си и сега продава дрога. Тогава прокурорът ще каже: „Господи, това ли е моят свидетел?“. Ние ще отговорим, че работата ни налага връзки с какви ли не хора, а и той е единственият, с когото разполагаме.

— Санди — каза Морийн.

— Точно така, имаме и Санди — отвърна Реймънд. — Но дори да й изтръгнем ноктите, от които бездруго не е останало много, тя няма да каже и дума. Не от лоялност, а защото безумно се страхува от Мансел.

— А ако аз поговоря с нея? — предложи Морийн.

— Разбира се, защо не. Готов съм да изслушам всички идеи. Но нека първо ви повторя с какво разполагаме. Облегната на прозореца на кола ръка, която може да принадлежи на Клемънт. Вероятно същата кола на местопрестъплението. Санди разполага с ключовете за тази кола и според нас ги е дала на Клемънт. Адвокатката на Мансел, госпожица Уайлдър, поглежда ключовете и казва: „Така ли? Докажете“. Знаем, че преди три години Клемънт е бил в къщата от чиито стени извадихме куршуми от „Валтер П 38“ — каза Реймънд и вдигна хартиената кесия. — Ето това е оръжието на убийството. Но как ще докажем, че принадлежи на Клемънт?