Элмор Леонард - Първобитен град

— Защо тогава го занесе при Суити?

— Защото отивах там.

Санди заприлича на малко нацупено момиченце и заговори с негодувание:

— Не мога да отида на моста за остров Бел. Какво ще правя, ако някой ме види? Застанала там на моста…

— Знам — отвърна Реймънд. — Звучи лесно, но не е. Какво каза на Суити да направи с пистолета?

— Каквото си поиска. Само да се отърве от него.

— И той е мислел като теб, затова го скрил в мазето си. А не се ли страхуваше, че той може да каже на Клемънт?

— Защо би го направил? — попита тя, после добави с променен тон: — Слушай, не давам показания. Не се мисли за толкова хитър.

— Казах ти, не искам да доносничиш — отговори Реймънд. — Но защо не съобщи на Клемънт, че си занесла оръжието там?

— Господи, не знам — притеснено отвърна Санди. — Той става толкова раздразнителен понякога…

Тя отново се обърна към прозореца и Реймънд замълча. Остави я да се вгледа спокойно в отражението си. След миг образът в стъклото се завъртя и тя отново погледна към Реймънд.

— Чакай малко — каза Санди. — Ако знаеш къде е оръжието, значи вече си го взел, нали? Няма да го оставиш там…

— Санди — прекъсна я Реймънд, — какво значение има къде е оръжието? Какво общо има това с теб?

— Той ще разбере…

— Чакай. Ще ти предложа нещо — каза Реймънд. — Преди той да открие нещо, кажи му, че си занесла пистолета там. Това е всичко. Отърваваш се от проблемите.

— Но аз не съм направила нищо, за да му създам неприятности! Не съм! Господи, ще му обясниш ли това? — извика тя, отчаяно нуждаеща се от помощ, но без да го слуша.

— Санди, чуй ме. Просто трябва да му кажеш истината. Дала си пистолета на господин Суити. Направила си го, защото си била уплашена. Не е ли така? Мисля, че не е било много умно от страна на Клемънт въобще да ти дава оръжието, но вината не е твоя. Разбирам, че в онзи момент той е бил доста изнервен. Какво става? Той едва се е надигнал от леглото, чете за съдията във вестника, а ние чукаме на вратата. Пистолетът е скрит някъде в буика и той иска бързо да се отърве от него.

Реймънд замълча за момент, после каза:

— Санди? Погледни ме. Слушаш ли ме?

— Да.

— Виждаш ли някаква причина да му обясняваш нещо друго? Да го развълнуваш или раздразниш? Не. Просто кажи: „Скъпи, трябва да ти съобщя нещо. Страхувах се да хвърля пистолета в реката, затова го дадох на приятеля ти — господин Суити“. Ще го погледнеш невинно и ще попиташ: „Не съм ли права, скъпи?“. И той, разбира се, ще се съгласи. Всичко ще мине без проблеми. Но трябва да го направиш бързо. Още следващия път, когато го видиш, или ако ти се обади.

— Господи, не знам — въздъхна Санди. — Имам чувството, че съм се забъркала в страхотна каша.

— Щом ходиш с тип като Клемънт, не може да нямаш проблеми — отвърна Реймънд. — Ето ти един съвет от мен. Ако съм на твое място, ще му кажа и после ще се разделя с него. Отиди и намери своя Грегъри Пек някъде. Двайсет и три, Санди. Не ставаш по-млада.

— Много ти благодаря.

— От друга страна, ако останеш с Клемънт, може и да не доживееш до дълбока старост — каза Реймънд. — Така стоят нещата.

Реймънд каза:

— Вие какво, телефонен маратон ли си правите?

Хънтър говореше по телефона. Той завъртя очи и повдигна едната си ръка, но не успя да хване навреме Реймънд, който тръгна от вратата към кафемашината.

Норб Брил говореше по телефона. Обясняваше, че не били виновни гумите, а центровката на колелата. Според него след като човек е платил три хиляди и четиристотин долара за една кола, очаквал тя да върви направо, нали така?

Уендъл Робинсън говореше по телефона. Звучеше мило, но леко измъчено. Казваше, че взимал студени душове, за да издържи, но ако нечий старец не тръгнел отново на работа нощем, явно нямало да се получи.

Морийн Дауни говореше по телефона. Съобщи на някого, че е разбрала всичко, остави слушалката и се завъртя със стола си към Реймънд, който си наливаше чаша кафе.

— В три следобед е имало престрелка — каза тя. — На „Ван Дайк плейс“.

Реймънд застина на място.

— Наблюдателният екип ни разказа за нея, затова сега звъннах в участъка. Сержантът ми прочете протокола. Трима неидентифицирани мъже, всички в тъмни костюми, тъмнокоси, стреляли по четвърти неидентифициран мъж, който шофирал светлосиня кола стар модел. Можела да бъде голям „Форд“ или „Линкълн“.

— Или „Мъркюри Монтего“ — добави Реймънд. — Той отговорил ли на стрелбата?

— Така мислят, но няма ранени или убити. Наблюдателният екип проверява болниците.