Элмор Леонард - Първобитен град

— Клемънт… — започна Каролин.

— Какво?

— Каквото и да правиш — каза тя, като се опита да си придаде искрено изражение с лека усмивка, — мога ли да ти дам един малък съвет?

— Колко ще е хонорарът?

— Този съвет е безплатен. Каквото и да имаш наум — бавно продължи тя с леко разтреперан глас, — мисля, че трябва внимателно да обмислиш положението, в което се намираш.

Клемънт дръпна ципа на робата й.

— Клемънт, дръж се прилично — каза Каролин.

— Значи ще спреш плащането на чека, а?

Робата се отвори, когато той я дръпна надолу. Каролин се опита да я задържи. Клемънт я хвана за ръцете и ги отмести настрани. Застана плътно до нея и се вгледа в лицето й.

— Нямам дори приблизително толкова — каза адвокатката, все още искрено, — така че какво значение има?

— Колко имаш?

— Да отидем да проверим чековата книжка.

— Първо си свали робата — нареди той и пусна ръцете й.

— Клемънт, спри и помисли малко…

Ръцете му се плъзнаха под памучната дреха, придвижиха се нагоре по тялото й и усетиха скръстените й лакти.

— Какво мислиш, че ще ти направя? — попита той. — А? Кажи ми.

Той прокара пръсти по зърната й.

— Хей, зърната ти са щръкнали — извика Клемънт. — Така ти е гот, нали? Само малко да ги погалиш и стават твърди като камъчета.

Дясната му ръка се премести към корема й. Очите му бяха все още приковани в нейните.

— А сега какво мислиш, че ще направя? Това тук пъпчето ти ли е? Охо, нямаме гащи, а?

Гласът му стана дрезгав.

— Кажи ми какво мислиш, че ще ти направя. А? Хайде…

Клемънт извади дясната си ръка от робата, сви я в юмрук, изръмжа, надигна се на пръсти и заби юмрука в стомаха на Каролин.

После я вкара под душа, смъкна робата от раменете й и стисна здраво ръцете й. Заудря я в бъбреците и стомаха, после нанесе няколко болезнени крошета в лицето. Носът и устата й се разкървавиха и той пусна душа. Работата беше да я задържи на крака, но със замъглен поглед и стенеща. Клемънт се съмняваше, че са й останали много сили. Даде й кърпа и я поведе към бюрото, обляно от следобедното слънце. Отвори чековата й книжка и каза:

— Хайде сега да видим колко искаш да ми дадеш.

Клемънт се огледа в огледалните стени на първия етаж, ухили се на хубавеца, който го гледаше в огледалото, и излезе навън с чек за шест хиляди и петстотин долара в джоба на джинсовото си яке, като си мислеше, че най-после се е добрал до нещо сериозно.

Навън беше чудесно.

На отсрещната страна на улицата стоеше някакъв тип. Млад мъж в тъмен костюм.

Работата определено се оказа по-лесна от нахлуването някъде с оръжие. Избираш подходящия човек, набиваш му в главата защо не трябва да звъни в полицията, после влизаш в банката и осребряваш чека. Ако случайно от банката се обадят на човека, за да потвърди плащането, той още е наранен и изплашен и веднага потвърждава.

На отсрещната страна на улицата вече имаше трима мъже. Стояха там и си говореха.

Каролин вероятно го наблюдаваше отгоре през прозореца. Човече, това място беше огромно. Странно. Висока ограда от ковано желязо с пръти като копия, асфалтиран паркинг в страничния двор и никаква трева. Сякаш мястото навремето е било жилище, после някакво заведение и накрая отново жилище. Колата му си стоеше до желязната ограда, където я беше оставил.

Тримата мъже отсреща, Клемънт осъзна чак сега, докато ги гледаше през оградата, носеха черни костюми. Тъмнокоси мъже с мустаци и черни костюми…

Боже господи, та той дори не беше виждал албанец до вчера. Мамка му, каза си Клемънт. Искаше му се да се затича към колата, но се насили да върви бавно. Не искаше онези да се развълнуват прекалено рано, преди той да стигне до шофьорската врата и да бръкне под седалката.

Тримата мъже се приближаваха към него през улицата. Приличаха на гробари. Отваряха черните си сака и бъркаха вътре.

Клемънт все още беше на около пет крачки от колата си, когато те извадиха пистолетите си и започнаха да стрелят по него. Той не можеше да повярва на очите си. Насред улицата, трима мъже, които не беше виждал никога в живота си, стреляха по него. При това без дори да се уверят, че той е човекът, когото търсят. Просто си вървяха и гърмяха по него! Клемънт отвори вратата на колата и видя как няколко куршума се забиват в прозорците, които се напукаха, но не паднаха. Той извади браунинга изпод седалката, изпълзя до задницата на монтегото, протегна ръка над багажника и когато видя тримата мъже, започна да натиска спусъка. Усети подскачането на оръжието, чу оглушителния му шум и видя как тримата мъже се разпръсват, тичайки покрай оградата. Клемънт се качи в колата, даде на заден ход и потегли към задната част на къщата. Едва не натисна спирачката, когато видя дебелата верига, препречваща пътя. Какво, да не те е страх да одраскаш новата си кола, помисли си той и продължи напред. Разкъса веригата и изфуча по тясната уличка. Когато приближи към края й, се зачуди накъде да тръгне. Наляво, надалеч от момчетата в черно? Или надясно, където щеше да му се наложи да мине покрай тях? Да вървят по дяволите! Клемънт зави надясно и видя черните костюми насред улицата. Гледаха към него и тримата се прицелваха в колата с протегнати ръце. Очевидно знаеха какво правят. Звукът от изстрелите не беше много силен, но предното стъкло разцъфна. Клемънт насочи колата право срещу тях. Видя ги как се втурват към тротоара и зави рязко, за да се качи на бордюра. Двама от тях се скриха в двора, а третият постави рекорд по катерене на огради, като едва успя да издърпа нагоре краката си, когато Клемънт издра колата си в желязната ограда. Той се върна обратно на платното и получи още няколко куршума в задницата, преди да стигне до „Джеферсън“ и да завие, без да спира на светофара.