Элмор Леонард - Първобитен град

— Имаш ли нужда от него? — попита Хънтър.

— Беше реклама на „Орал Робъртс“ — отговори Реймънд. — Сигурно пак ще ми се обадят.

Детектив от полицията в Хамтрак на име Франк Кочански каза по телефона на Тома:

— Къде си?

— Все още съм в болницата — отговори албанецът.

— Лицето, което търсиш, е в „Ийгъл“. Видяхме колата му там и аз се обадих на Хари. Хари потвърди, че онзи е там, пийва и звъни по телефона.

— В „Ийгъл“? — повтори Тома, изненадан, че онзи все още се намираше в близост до апартамента на Скендер, само на около километър от него.

— Да, в „Ийгъл“, на улица „Кемпо“ — потвърди Кочански. — Колко заведения с това име знаеш?

Тома се обади в бара. Хари каза:

— Да… не, чакай една минута, онзи си прибира рестото.

Тома тръгна по коридора към чакалнята на третия етаж, където седяха членовете на семейство Лулджарай от мъжки пол. Те го загледаха как разгъва картата на града, разучава я няколко секунди, после я оставя на масата и очертава с пръста си груб кръг, в който попадаха Хамтрак и източната част на Детройт. Тома каза:

— Онзи е някъде тук. Но през повечето време е в центъра на града, затова мисля, че и сега ще се върне там. Ако познава пътя добре, ще мине през „Крайслер“. Ако не, може да потегли по „Макдугъл“.

Тома замълча за момент. Пръстът му се премести върху булевард „Ийст Гранд“.

— Но може да мине и оттук — добави той. — Не го познаваме, затова трябва да го търсим на всички тези места.

След около четиридесет минути Скендер отвори очи, събуден от бръмчене. Тома изключи пейджъра си, застана близо до братовчед си и го докосна по лицето.

— Поспи още малко — посъветва го той.

Тома се обади от обществен телефон в службата за съобщения, получи някакъв номер и го набра.

— Къде е? — попита той.

— В някаква къща на „Ван Дайк плейс“. Ние сме на ъгъла на „Ван Дайк“ и „Джеферсън“ — отговори гласът на албански.

— Изчакайте ме — нареди Тома.

— Ами ако излезе… — започна гласът.

— Тогава го убийте — отговори Тома.

— Струва ми се, че с негрите се случва следното — каза Клемънт. — Пристигат тук и разбират, че имат право да ти отговарят. И тогава започват да спорят за всичко. Обясних на негърката ти, че съм сигурен, че си тук. Звънях в кантората ти безброй пъти и накрая ми казаха, че си у дома. Затова защо въобще ще спори с мен?

— Никога не съм си у дома за клиентите — отговори Каролин. — Мога да се видя с теб в службата или по-вероятно в областния затвор, но не и тук. Така че, Клемънт, ще трябва да си тръгнеш.

— Ти пък само четеш. Болна ли си? Виждам човек по халат по средата на деня и решавам, че или работи нощем, или е болен.

Каролин си свали очилата, спусна крака от възглавничката, постави очилата си в книгата и я затвори в скута си.

— Аз също ще започна да споря с теб, ако не си тръгнеш — каза тя. — И ти обещавам, че ще загубиш.

Клемънт сякаш не я чу. Той разглеждаше стаята, абстрактните картини, бара. Погледът му преминаваше от седналата в бамбуковото кресло Каролин, облечена в роба на бели и бежови райета, към бежовото канапе, покрито със сини възглавници. Клемънт се приближи до канапето и се просна върху него. Ботушите му глухо изтропаха по ориенталския килим. Той издърпа възглавницата зад гърба си и се настани удобно.

— Мамка му, изморен съм — каза той.

Каролин го наблюдаваше внимателно. Любопитството й изместваше нервността и я успокояваше, докато тя разучаваше излегналия се на канапето й мъж. Клемънт облегна глава на възглавницата и пъхна ръце в джобовете си. Дивака от Оклахома. Роден между петдесет и сто години по-късно.

Или малко момче готово да се оплаче, че няма какво да прави. Клемънт започна да оглажда гънката в килима с тока на ботуша си.

— Килимът, който възнамеряваш да унищожиш, струва петнайсет хиляди долара — каза Каролин.

— Без майтап? — възкликна Клемънт и се вгледа в синята ориенталска шарка.

— Без майтап — отвърна Каролин. — Всъщност в момента струва повече.

— Защо не го продадеш? Ще получиш добри пари.

— Харесвам го. Не съм го купила като инвестиция.

— Колко изкарваш на година?

— Достатъчно, за да живея както искам.

— Е, хайде де, колко изкарваш?

— Защо искаш да знаеш?

— Не държиш пари в къщата, нали? — ухили се Клемънт. — Знам. Всичко е в кредитни карти. Тия лайна ме съсипват, знаеш ли?

— Да не искаш да те съжаля?

— Не, но би могла да ми напишеш един чек.

— Защо бих направила подобно нещо?