Элмор Леонард - Първобитен град

— Знам, но имам предвид, ако е невъоръжен?

— Да, ще го убия. Какво общо има това дали е въоръжен или не? Да не искаш да кажеш, че има определени правила като в някаква игра?

Тома подсили думите си с очи, демонстрирайки изненада и озадаченост. Преиграваше малко, но със стил. На лицето му се появи лека усмивка, която остана в очите му.

— Странно е, че чувстваш честта си само ако той има оръжие. Ами ако той те застреля първи? Ще умреш с чест ли? — попита Тома. — Наричат ни „лудите албанци“…

Беше време да си тръгва. Реймънд се приготви и отново погледна към Скендер.

— Разкажи ми как е счупил крака му — каза той.

— Първо опитал с тежък предмет — отговори Тома. — Било много болезнено, но очевидно не го наранило достатъчно. После повдигнал крака на един кашон. Скендер лежал на пода. Той започнал да удря коляното му с метална тръба, докато кракът се изкривил на другата страна. Скендер си спомня как момичето викало и казало нещо, после звука на линейката, която го карала насам. Това е всичко, което си спомня. Тази сутрин го докарахме тук при един лекар, когото познавам.

— Казваш, че той е чул Санди?

— Момичето? Да, извикала нещо.

— Спомня ли си какво е казала?

Тома погледна към спящия Скендер, после отново към Реймънд и сви рамене.

— Има ли някакво значение?

— Не знам — отговори Реймънд. — Може и да има.

Хънтър седеше в синия плимут до входа на болницата. Завъртя ключа, когато Реймънд се качи, и натисна газта, но колата не потегли. Тя заръмжа измъчено, сякаш се опитваше да направи нещо, но двигателят отказа да запали.

— Тома беше там. Иска той да се справи с Клемънт лично.

— Кой ли не го иска? — попита Хънтър. — Шибана кола…

— Говореше за своя закон за честта. Каза, че ще гледа Клемънт в очите, докато го убива.

— Кажи му да действа.

— Попитах го как ще постъпи, ако Мансел не е въоръжен. И той ми отговори: „Това пък какво общо има?“.

— Като ти се наложи да караш тия боклуци, разбираш защо компанията слага край на бизнеса си — възмутено каза Хънтър.

Двигателят запали и той добави изненадано:

— Не мога да повярвам.

— Това, което Тома не можа да разбере, е, че ние бихме застреляли Мансел само при съпротива от негова страна.

— Аха… Къде отиваме?

— В кръчмата на Суити, на „Кърчивал“. Но важното беше…

Реймънд замълча за момент и каза:

— Той просто не разбра.

— Какво не разбра?

— Казах му, че Мансел е убил девет души. А той спокойно ми отвърна: „Ако знаете, че убива хора, защо му позволявате?“.

— А ти какво му отговори?

— Не знам. Тогава заговорихме за честта.

— Обичаят — каза Хънтър. — Шибаните албанци са напълно луди.

Реймънд се вгледа в него.

— Сигурен ли си? — попита той.

Млада жена с афроприческа и разтревожени очи, облечена в халат на цветя, отвори вратата и им съобщи, че господин Суити е на работа. Реймънд каза:

— Имате ли нещо против само да надникнем? Искам да му покажа нещо. Онази снимка над канапето.

Жената попита:

— Коя снимка?

Реймънд и Хънтър влязоха в коридора. Лейтенантът изчака колегата си да надникне вътре. Хънтър се върна и го погледна очаквателно. Заслизаха по стълбите към тротоара.

— Видя ли я? — попита Реймънд.

— Да. Снимка на някакъв тип.

— Знаеш ли кой е?

— Не. Някоя рок звезда? Лион Ръсел?

— Христос.

— Така ли? — каза Хънтър, не особено изненадан.

— Това е снимка.

— Да, ама не прилича много на него.

Докато вървяха към „Салонът на Суити“ Реймънд не каза нищо повече. Зачуди се защо го впечатляват неща, на които другите хора не обръщат внимание.

В бара за чернокожи се чуваха и бели гласове. Две жени, потънали в сериозен, драматичен разговор.

В помещението беше доста тъмно. Господин Суити приличаше на пират в отворената си черна риза и найлоновия чорап, привързан здраво над косата му. Вехтото помещение с висок тенекиен таван миришеше на застояла бира. Две жени и мъж седяха в другия край на бара. Погледнаха към Реймънд и Хънтър, докато те се настаняваха, после се върнаха към гласовете, долитащи от монтирания на стената телевизор. Сапунена опера.

— Мислех, че работиш нощем — каза Реймънд.

— Непрекъснато работя — отговори господин Суити. — Какво да ви предложа?

— Тук ли ще поговорим, или в къщата ти — попита Реймънд. — Не искам да те притеснявам пред клиентите ти.

— Тогава не го прави — отвърна господин Суити.

— От теб зависи.

— Ами ако ви сервирам нещо?

— Искаме само едно нещо, което би могъл да ни дадеш — каза Реймънд, като вдигна двата си показалеца и ги раздалечи на около двайсет сантиметра един от друг. — Толкова е голямо. Синя стомана. Отстрани има печат „П 38“.