Элмор Леонард - Първобитен град

Реймънд, който премисляше видението си, слушаше търпеливо и внимателно.

Херцог продължи:

— Онова момиче от „Нюз“ — Силвия Маркъс — беше единствената, която попита за Мансел. Дали е заподозрян и къде е. Защо не сме го прибрали.

— Не съм я виждал наоколо — отбеляза Реймънд.

— Тук е всеки ден. Добрала се е до него някак си. Може би е подочула нещо или е видяла отворена папка на нечие бюро. Силвия е доста умно момиче.

— Така ли мислиш? — попита Реймънд.

— Да, задава добри въпроси — отговори Херцог. — Аз самият също имам няколко въпроса. Например колата — буика. Струва ми се, че не сме се заели сериозно с него.

— Избирам какво имаш предвид — отвърна Реймънд.

— Но знаеш ли откога се занимаваме с това? Седемдесет и два часа. Това е. Откак Санди се прибра от посещението си при господин Суити, колата не е мърдала. До снощи. Докарахме я тук, почистихме я и събрахме каквото можем. Колата изглежда сякаш е била карана двайсет хиляди километра с ръкавици. В момента Клемънт шофира „Монтего“ модел 1976. Снощи излезе, но никой не можа да го открие. Не се прибра тази сутрин. Санди също излезе, върна се рано тази сутрин с такси. Снощи, докато ги нямаше, влязохме в апартамента. Не намерихме оръжие в шкафа за бельо, нито в казанчето на тоалетната. Нито пък нещо, което е принадлежало на съдията.

— Значи се е отървал от оръжието — каза Херцог.

Реймънд не отговори.

— Ти задържаше нещата, не искаше да риташ по врати прекалено рано… — каза Херцог. — Междувременно този тип се разкарва из града с някакво „Монтего“ и може би е счупил нечий крак. Ако не можеш да пипнеш Мансел с оръжието, как ще го направиш?

— Оръжието може още да е наоколо — отговори Реймънд. — Но си прав, мисля, че наистина се въздържах и бях прекалено учтив. Очаквах хората да се държат разумно и забравих един много важен принцип на полицейската работа.

Херцог кимна.

— Когато ги стиснеш за топките…

— Точно така — каза Реймънд. — Главата и сърцето скоро се задействат.

Член от семейството беше починал наскоро, затова всички албанци бяха в черно. Реймънд ги видя, докато вървеше по коридора и отначало ги помисли за свещеници. Една от сестрите се опитваше да ги разкара от стаята заедно с техните пакети и хартиени торби, като им каза, че могат да влизат само по двама, а другите трябва да седнат в чакалнята. Реймънд видя Тома Синистай.

Тома видя Реймънд Круз, каза нещо и тълпата в черно тръгна надолу по коридора.

Реймънд реши, че Тома прилича на лик върху чуждестранна монета. Или на балкански дипломат. Или на бегач на дълги разстояния. Тома носеше синя риза, вратовръзка и тесен черен костюм. Беше на около тридесет и осем, но изглеждаше по-стар. Мустаците му бяха черни, очите му бяха почти черни и никога не отместваха поглед от събеседника му. Реймънд познаваше Тома от няколко случая в миналото, когато албанците се опитваха да се избият един друг и понякога успяваха. Спомни си, че Тома притежаваше ресторанти, носеше „Берета“ с разрешително и пейджър.

Към болничното легло беше закрепена рамка със сложна система от жици, която повдигаше покрития с гипс крак на Скендер във въздуха. Гледката напомняше на бяла скулптура, която можеше да бъде наречена „Крак“. Очите на Скендер бяха затворени. Когато Реймънд го попита как е, Тома отговори:

— Ще лежи така дълго време, а после ще бъде инвалид. Знаеш ли защо? Защото искаше да се ожени за момиче, с което се беше запознал в някаква дискотека. Тя се съгласила, но настояла, че първо Скендер трябвало да се срещне с брат й.

— Той не й е брат — обясни Реймънд.

— И аз мисля така. Планирали са това доста време.

— Колко са взели?

— Какво значение има? — попита Тома. — Ние не гледаме на това като на кражба или дребно престъпление. Знаеш го. Щом е причинил подобно нещо на Скендер, значи го е причинил и на мен. Абсолютно същото е. Ще погледна този Мансел в очите…

— Не е толкова просто — прекъсна го Реймънд.

— Защо? — попита Тома. — Единственото затруднение се състои в тревогата ти относно това, че ще трябва да ме арестуваш.

Той сви рамене и продължи:

— Добре, но само ако докажеш, че аз съм го убил. Ти правиш това, което трябва да направиш. Аз също.

— Не, не е толкова просто, защото аз също го искам — обясни Реймънд. — Ще ти се наложи да се наредиш на опашка. След като ние приключим, ти можеш да го обвиниш в кражба, нападение или каквото и да е друго, но това няма да означава много, тъй като той ще лежи до живот. Разбираш ли какво имам предвид?