Элмор Леонард - Първобитен град

— Малко повече.

— Колко повече?

— Около петдесет долара.

Клемънт се намръщи.

— В банка ли държиш парите си? — попита той.

Скендер отново се поколеба.

Санди се намеси.

— Всичко е наред — каза тя. — Брат ми няма да разкаже на никого.

— Спестовна книжка — каза Скендер, като извади плика отново, отвори го и показа розова разписка. — В нея имам четиридесет хиляди триста четиридесет и три долара.

Клемънт попита:

— Значи всичките четиридесет бона са в книжката ти?

— Да, разбира се.

— Мислех, че нямаш доверие на банките.

Скендер го погледна учудено.

— Разбира се, че имам доверие. Те ми дават заеми, когато имам нужда.

Клемънт се вторачи мрачно в Санди.

— Спри тая шибана музика! — изкрещя той.

Санди се поколеба, стресната, и той отиде до грамофона и блъсна иглата, която издра плочата на Дона Съмър.

— Тази диско гадост ми проби мозъка — извика Клемънт.

Настъпи тишина.

Санди заговори тихо и бавно:

— Мисля, че някой от нас трябва да се успокои и да спре да се държи като лигаво хлапе. Така ще живееш по-дълго.

Скендер погледна облекчено към Санди и каза:

— Не разбирам защо той постъпи така.

— Малка грешка — отвърна Санди. — Всичко е наред.

Клемънт заговори по-спокойно:

— Колко пари имаш в разплащателната сметка?

Санди се усмихна и поклати глава, когато Скендер вдигна очи към Клемънт.

— Не държа много пари там — отговори той.

Скендер замълча за момент, сякаш се подготвяше, после попита предпазливо, сякаш въпросът можеше да обиди Клемънт:

— Защо искаш да знаеш?

— Когато човек има малка сестра, иска да е сигурен, че ще се грижат за нея — отговори Клемънт и заоглежда стаята с ръце на кръста.

— Не се тревожи за това — успокои го Скендер. — Може ли сега да ми върнеш пистолета? Трябва да го прибера.

Санди наблюдаваше Скендер. Видя сериозното му, почти тъжно изражение. Разочаровано. Или най-после подозрително.

Клемънт все още се оглеждаше и не му обърна никакво внимание. Дори не погледна към него, когато запита:

— Когато се криеш тук и вратата е затворена, можеш ли да я отвориш, ако искаш?

— Да, и тук има шалтер — кимна Скендер. — Ето го.

Клемънт отиде до таблото на стената, хвана пистолета за цевта и фрасна силно кутията. Тя се счупи и увисна. Чуха се развълнувани думи на албански. Клемънт се обърна и насочи оръжието към Скендер, който се надигаше от пода.

— Остани си там, Скени — нареди му той. — Бъди добро момче.

Клемънт отскубна шалтера от стената и го хвърли на пода, после се замисли как да действа нататък. Ако заключеше албанеца в мазето, нямаше да му даде добър урок. Трябваше да го въведе в действителността. Клемънт пристъпи към него.

— Имаш ли номера на „Бърза помощ“ под ръка? — попита той.

Скендер го гледаше с омраза. Черните му очи пламтяха. Да, албанците можеха да се ядосват, реши Клемънт. Чу гласа на Скендер:

— Искам веднага да си тръгнете оттук.

— Ще си тръгнем, приятел, но първо искам да се обадя на „Бърза помощ“.

Скендер се намръщи учудено.

— Защо имаш нужда от тях? — попита той.

Да, можеха да се ядосват, но бяха адски невинни в някои отношения.

— Аз не се нуждая от „Бърза помощ“ — обясни Клемънт. — Ти се нуждаеш.

Чу как Санди изохка, когато той вдигна каубойската шапка от главата на албанеца и притисна браунинга в слепоочието му.

— Сега пълзи към вратата — заповяда Клемънт.

Албанецът се опита да погледне към Санди и Клемънт размаха пистолета и го удари с него по главата. Скендер се стресна и запълзя към отвора в стената, подбутван от Клемънт.

— Излез, после се обърни и седни.

Санди се обади.

— Какво ще правиш с него?

— Донеси телефона навън, скъпа. Жицата е достатъчно дълга. Кажи на телефонистката, че искаш да те свърже с „Бърза помощ“. Когато ти отговорят, кажи им да изпратят линейка на улица „Кардони“ номер 2781.

После Клемънт погледна към Скендер и каза:

— Изчакай малко, приятел. Ей сега ще дойда при теб.

Санди забърза навън с телефона. Клемънт я последва, като разроши косата на Скендер с ръка, когато мина покрай него.

Скендер преглътна затруднено. Избърбори нещо на език, който Клемънт не разбра, после каза на английски:

— Ти си луд…

— Легни назад и си сложи крака в отвора — нареди му Клемънт. — Не ми пука дали левия или десния.

Той отиде до котела, вдигна ръце и погледна през рамо, докато дърпаше шалтера. Моторът забръмча и стената бавно започна да се затваря. Видя как Скендер отдръпва крака си от стената. Клемънт изключи мотора и каза: