Элмор Леонард - Първобитен град

— Как би му го казала? — попита тя.

— Точно както лейтенант Круз предложи — отговори Морийн. — Дала си пистолета на господин Суити, защото си се страхувала да го изхвърлиш лично.

— Вярно е.

— Значи няма за какво да се тревожиш.

— Той ще ме пита дали ченгетата са идвали тук. Знам го.

— Е, аз съм тук — каза Морийн. — Питах те дали си виждала пистолет у Мансел и ти ми отговори, че не си. Това е всичко, което трябва да му кажеш. Не усложнявай нещата.

— Не го познаваш.

— Обаче се обзалагам, че и аз познавам няколко като него.

Морийн загледа как Санди отива до прозореца и поглежда към реката.

— Един тип, когото изпратихме в затвор „Джаксън“ ми пише редовно. Твърди, че сме приятели. Мисля, че когато излезе след седем години, ще иска да се съберем.

— Клемънт е бил в затвора само веднъж — каза Санди. — Затваряли са го много пъти, но е прекарал само около година в затвора. Казва, че никога вече няма да се върне там. Вярвам му. Господи, когато реши да направи нещо… толкова е непредсказуем. Веднъж отидохме в „Пайн Ноб“. Братя Олман свиреха там. Всички наоколо пиеха бира, лудееха и свиваха цигари с марихуана. Едно момче се обърна към нас и предложи на Клемънт цигара. Клемънт я изби от ръката му, сякаш му е баща или нещо такова, и го загледа страшно. През цялото време, докато братята свиреха, той размахваше ръце, за да прогони дима. Кълна ти се, понякога се държи като истински старец.

— Сигурно много го харесваш — отбеляза Морийн.

Санди се извърна от прозореца.

— Мамка му, страхувам се от него.

Тя се загледа напред с леко отворена уста. Започна леко да се усмихва, но не беше особено весела.

— Знаеш ли, все пак е готин — каза тя. — Господи, в леглото… Мисля, че оттам е получил прякора си — Дивака. Кълна се, когато му стане, както казва той, трябва да го удряш с пръчка и пак няма да спадне.

Усмивката на Санди се разшири, когато погледът й се премести върху Морийн и попита:

— А ти на какво се хилиш?

— И аз имам известен опит — отговори Морийн. — В продължение на девет години работих в отдела по сексуални престъпления. Мисля, че съм виждала абсолютно всичко, което може да се види по света. Имам предвид, какви ли не странни неща.

— Господи — каза Санди, — сигурно е било много интересно. Разни изнасилвани и дегенерати, перверзни типове.

— Да, много перверзни типове. И то хората, от които най-малко го очакваш.

— Така си е. Например учители и свещеници, нали?

— Аха. И много ексхибиционисти.

— Онези, които носят само шлифери и нищо отдолу?

— Професионалистите изрязват цялата предница на панталоните си — отговори Морийн. — Ето ти един от най-странните случаи. Получихме съобщение за изнасилване. Една от секретарките в сградата на общината била завлечена под стълбището и изнасилена, а дрехите й — съдрани. Помолихме я да опише престъпника. Искахме да знаем дали е имал някакви необичайни белези или черти. Момичето се замисли и отговори, че имал инфантилен пенис.

— Господи — въздъхна Санди. — Изнасилвач — тъжно каза тя. — Хванахте ли го?

— Събрахме заподозрените, все рецидивисти — отговори Морийн, — но първо трябваше да ги категоризираме. Нали разбираш какво искам да кажа?

Лицето на Санди се развесели.

— Да, да видите кой е имал инфантилен пенис — каза тя и се намръщи леко. — Колко малък е инфантилният?

— Чакай — отвърна Морийн. — Вкарвахме в стаята един от заподозрените и някой от момчетата в отдела му нареждаше да си свали панталоните.

— Ти видя ли някои от тях?

— Да, няколко. Но по време на следствието бяха прегледани около сто петдесет и седем пениса.

— О! — възкликна Санди с нещо като благоговение. — Сто петдесет и седем. Господи…

Тя замълча и погледна озадачено.

— Чакай малко — накрая каза тя. — Според момичето пенисът му е бил инфантилен. Но в сравнение с какво? Нейният старец може да има тояга, която виси до коленете му, нали?

— И ние помислихме за същото — отговори Морийн. — В сравнение с какво? И така и не успяхме да пипнем престъпника.

— Страхотна работа — отбеляза Санди. — Поне срещаш доста интересни хора.

— Да, никога не се отегчавам — потвърди Морийн.

Когато Санди остана сама, тишината и надвисналото вечерно небе започнаха да й въздействат. Това беше най-доброто време от деня да се почувстваш депресиран. Тя поплака няколко минути, съдирайки още една салфетка. После влезе в банята стенейки и застана пред голямото огледало. Вгледа се тъжно в образа с подути очи, който я гледаше оттам.