Элмор Леонард - Първобитен град

Аудиенция при кралицата, помисли си Реймънд. Нищо повече. Той се качи по стълбите и не се изненада, когато я откри в полумрак. Осветлението беше намалено и насочено към абстрактните картини по стените. Каролин лежеше на канапето далеч от лампите. Направи му забележка, че е закъснял, и Реймънд попита:

— За какво?

После си наложи да се отпусне и каза:

— Хайде да започнем отново.

— Щеше да дойдеш след няколко минути — напомни му Каролин. — Поне така ми каза.

— Знам, но се яви нещо спешно. Какво става с гласа ти?

Той не видя лицето й ясно, докато не запали лампата, поставена до канапето. Тогава забеляза синините и отоците, подутата и леко отворена уста. Каролин удържа на погледа му със спокойно изражение. Очите й примигнаха веднъж и се загледаха в него. Примигнаха отново и го зачакаха да заговори.

— Предупредих те — каза Реймънд.

Изражението й стана по-недружелюбно и студено.

— Не те ли предупредих? Но не, ти можеш да се справиш с него. Няма никакъв проблем.

— Знаех си, че ще го кажеш — отвърна Каролин. — Но не мислех, че ще преиграеш.

— Така ли? Слушай, аз още не съм свършил. Ако се сетя за още начини да ти го кажа, ще го направя.

— Сериозен си… — започна Каролин.

— Можеш да се обзаложиш, че съм — прекъсна я Реймънд. — Казах ти да не се занимаваш с Клемънт, но ти все пак го направи.

— Сбърках малко в преценката си.

— Малко?

Тя се усмихна леко и попита:

— По-добре ли се чувстваш сега?

— А ти? — отвърна Реймънд.

После направи нещо, което изненада и двамата. Коленичи на пода до нея и нежно докосна лицето и устата й с върха на пръстите си.

— Не се прави на прекалено твърда — каза Реймънд.

— Няма — отговори адвокатката и го придърпа към себе си.

Лекият звук, който излезе от гърлото й, можеше да е от болка, но Реймънд не мислеше така.

— Искам да ти кажа нещо — започна Реймънд. — Тогава ще видим дали все още сме приятели. Не съм го планирал. Всъщност дойдох тук леко раздразнен. Възнамерявах да те изслушам, да се държа прилично и после да изчезна.

— И какво стана? — попита Каролин.

Реймънд хареса приглушения звук на гласа й.

— Не знам. Мисля, че си се променила. Или аз съм се променил. Може и така да е. Но исках да ти кажа, че според мен си прекалено сериозна.

Тя не очакваше думите му или не разбра какво имаше предвид.

— Той ме преби…

— Знам, че те е пребил — прекъсна я Реймънд, като отново докосна лицето й и започна да я успокоява с глас и с ръце. — Няма да го повтарям повече. Знаеш кой е и какъв е… Кажи ми защо ще ходи в банката утре.

— Накара ме да му напиша чек. За всички пари, които имам в сметката.

— Колко?

— Над шест хиляди.

— Помниш ли как веднъж ми каза, че той е вълнуващ? Извинявай, спирам с това… Отмени ли плащането на чека?

— Не. Ще попълня тройно оплакване срещу него. Ще го обвиня в нападение, изнудване и кражба. Отнесе и повече от сто долара в брой.

— Задръж малко — каза Реймънд. — Нека го прибера за убийствата, после можеш да подадеш всички оплаквания, които искаш.

— Никога няма да го осъдиш — отбеляза Каролин. — Освен ако не знаеш повече, отколкото аз знам.

— Имаше ли оръжие?

— Не и когато беше тук. Или поне не го показа. Но когато чух изстрели и погледнах през прозореца на банята, реших, че са полицаи. Спомням си, че си помислих: „Отивам до прозореца, защото искам да видя как ще го убият“.

— Наистина ли?

— Мина ми през ума.

— Тогава той имаше ли пистолет?

— Да. И той стреляше по тях. Автоматичен пистолет със солидни размери. Но кои бяха онези хора?

Реймънд й разказа за Скендер и Тома. Каролин знаеше нещо за вендетите сред албанците и не се изненада.

— По телефона ти си помисли, че искам да подам оплакване срещу тях от името на Клемънт, докато аз обмислях всички начини, по които мога да го осъдя — каза Каролин.

— Позволи ми аз да го направя — каза Реймънд. — Близо съм. Всъщност може да стане още довечера, веднага щом чуя нещо.

Той се вгледа в нея, помисли за Клемънт и попита:

— Изнасили ли те?

Каролин започна отново да се усмихва. Очите й го гледаха преценяващо.

— Дали ме е изнасилил?

— Хайде де! Направи ли го?

Настроението й стана сериозно.

— Всъщност не.

— Какво означава това „всъщност не“?

— Докосна ме…

— Накара ли те да се съблечеш?

— Отвори робата ми…

Каролин спря на средата на изречението. Изглеждаше леко изненадана.

— Знаеш ли какво правя? — попита тя. — Държа се свенливо. Никога в живота си не съм била свенлива.