Элмор Леонард - Първобитен град

Видя лицето на Каролин на фона на синята възглавница. Тя го погледна леко изненадано и каза:

— Наистина ли?

— Искаш ли да знаеш какво работеше?

— Била е учителка — предположи Каролин.

— Не. Наричаха я Фани и управляваше козметичния салон в хотел „Статлър“, докато той още съществуваше.

— Знаеш ли с какво се занимаваше майка ми? — попита Каролин. — С нищо. Защо не седнеш?

Реймънд повдигна краката й, отпусна се под тях и облегна глава на възглавницата.

— Ако искаш да си лягаш, ще се разкарам оттук — каза той.

— Не, остани. Ти ме наблюдава доста дълго, а аз теб — никак — отвърна Каролин. — Ти харесваш работата си, нали?

— Да, харесвам я — отговори Реймънд.

— Не ти ли писва да вършиш едно и също всеки ден?

— Е, никой не обича наблюденията, но обикновено работата е доста разнообразна.

— Има наблюдения, но има и изчакване — каза Каролин кротко. — Мисля, че залагаш капан на Клемънт.

Той погали босите й пръсти и те леко помръднаха.

— Нямаш гъдел, нали? — попита Реймънд.

— Съвсем малко.

— Такава си и в съда. Хладнокръвна. Всички професионалисти правят работата да изглежда лесна.

— Казах, че според мен залагаш капан на Клемънт.

— Имам чувството, че и той го знае — отвърна Реймънд. — Така че всичко зависи от него, нали?

— Изглеждаш доста сигурен, че той ще се появи.

— Да, той трябва да направи нещо. Знам го.

— Откъде знаеш?

— Вгледахме се в очите си.

Реймънд се усмихна и Каролин каза:

— Мили боже, ти също не си пораснал.

Реймънд намести по-удобно главата си на възглавницата.

— Шегувах се — каза той.

Каролин го разгледа внимателно на светлината от лампата. Реймънд седеше отпуснато със затворени очи.

— Не, не се шегуваше — каза тя.

В осем часа на следващата сутрин Реймънд се обади на инспектор Херцог, за да му докладва за наблюдението. Съобщиха му, че инспекторът е заминал един ден по-рано на почивка. Реймънд почувства облекчение. После се напрегна отново, когато прехвърлиха разговора му към капитан Лайънъл Хърн, който беше добър полицай, кротък и разумен, но не се усмихваше лесно и това притесняваше Реймънд. Капитан Хърн беше чернокож. Реймънд му разказа за целта на наблюдението над бара и дома на Суити, но без да навлиза в подробности. Хърн каза, че всичко е наред, после попита Реймънд къде се е разположил самият той.

— Всъщност аз съм в дома на адвокатката на Мансел — отговори Реймънд. — На около три-четири минути от Суити.

Настъпи мълчание.

— Искам госпожица Уайлдър да присъства на ареста на Мансел — обясни Реймънд. — Нямам желание да ни изритат от съда заради някоя техническа подробност. Ще свършим работата безукорно.

Капитанът не наруши мълчанието си. Реймънд си представи как Хърн сглобява парченцата наум и вижда лейтенанта по риза без вратовръзка, но току-що обръснат, поднос със закуска, оставен на бюрото до кобура и пистолета му. Капитанът каза, че никога преди не бил чувал да се взимат подобни предпазни мерки и попита дали наистина са необходими.

Реймънд отговори:

— Всъщност госпожица Уайлдър не представлява Мансел в момента, нито ще го представлява, когато го вкараме в съда. Той не й е платил, а тя е съгласна да ни сътрудничи. Мисля, че ще имаме голяма полза от нея като свидетел.

Ново мълчание. Накрая капитанът каза:

— Добре, ако си сигурен, че знаеш какво правиш, късмет.

Реймънд се обърна към Каролин:

— Не съм чак толкова смотан — каза той.

— Убеди ме — отвърна тя.

Хънтър се прибра у дома в седем и се върна малко преди обяд. Поддържаше контакт с Реймънд по телефона, който полицаите бяха изнесли от дома на Суити и включили в съседния апартамент. В него освен Хънтър седяха още шест ченгета. Трима, въоръжени с пушки, наблюдаваха предната и задната врата. На улицата нямаше коли, които да приличат на полицейски. Хънтър се обаждаше на всеки час.

По обяд той каза:

— Всичко е наред. Суити е в бара, ключът — под изтривалката.

В един без десет Хънтър попита:

— Къде спа? На канапето ли?… Аха, защо сменяш темата?

В два без пет Хънтър каза:

— Ще накарам Херцог да те предложи за награда. „Без да мисли за собствената си безопасност.“ Отвори ли ти се парашутът?

В два и двадесет и пет Хънтър съобщи:

— Пред къщата мина черен кадилак. Зави и сега се връща. Ето го. Паркира точно отпред.

— Тръгвам — каза Реймънд.

— Мамка му — изруга Хънтър.

— Какво има?

— Не е Мансел. Смахнатото му гадже.