Элмор Леонард - Първобитен град

— Санди ни сътрудничи — каза Хънтър. — Видяхме как ти дава оръжието, а ти й го връщаш. Сигурно си мислеше, че можеш да измамиш някого.

— Глупости — отвърна Клемънт. — Ако Санди беше с вас, нямаше сега да стоите тук като посрани.

Реймънд изпита желание да дръпне Клемънт от стола, където седеше спокойно с кръстосани крака, облегнал ботуша си на едното коляно, с ръце на облегалките, и да го удари с всичка сила.

Очите на Мансел се прехвърлиха от Хънтър към Реймънд после към Каролин.

— Как си, мадам? — попита той, после леко се намръщи. — Господи, какво си направила с лицето си? Да не си се блъснала в нещо?

Клемънт отмести поглед към Реймънд и каза:

— Каквото и да дрънка гробарят и аз си имам история. Дойдох тук, за да върна един пистолет, който Санди беше взела от гаджето си. Ако си мислиш, че си видял нещо друго или не харесваш това, което виждаш в момента, майната ти. Аз ще се придържам към историята си. По никакъв начин не можете да ме осъдите. И никога няма да можете.

Той погледна към Каролин и намигна.

— Стиснах ги за топките, адвокатке, нали? Исках да ти благодаря за заема — каза той и потупа джоба на якето си. — Чекът е ей тук. Ще го осребря, когато тръгна към Тампа, Флорида. Не възнамерявам да се връщам повече тук. И се обзалагам, че не ви е много лесно да преглътнете това.

Клемънт се ухили и се обърна към Реймънд.

— Какво ще кажеш, партньор? Предаваш ли се?

Реймънд не отговори. Протегна дясната си ръка, хвана шалтера и го вдигна.

Стената започна да се затваря и без да помръдне Клемънт каза:

— Хей… Адвокатката ми стои тук, малоумнико.

Видяха го как се надига от стола.

— Хей, стига де, мамка му… — извика Клемънт.

Видяха за момент пръстите на ръката му в отвора преди да ги изтегли вътре. Точно преди тънката ивица светлина да изчезне, чуха виковете му.

— По дяволите, отворете проклетата…

Това беше всичко.

Реймънд вдигна ръка отново. Бръмченето спря. Настъпи тишина. Каролин се обърна и тръгна към стълбите. Реймънд погледна към нея.

— Каролин? — каза той.

Тя не спря, нито се обърна.

— Ще чакам в колата — кратко отвърна адвокатката.

Реймънд я загледа как се качва по стълбите, без да му възрази или да покаже някакви чувства. После отново настъпи тишина. Хънтър се приближи към стената почти предпазливо и прокара ръка по нея. Хвърли поглед към Реймънд и запита с безизразно лице:

— Къде изчезна оня?

Тома каза на Реймънд:

— Сега разбираш защо не го убих. Този начин задоволява и двама ни. Струва ми се, че Скендер му причинява това, което е много по-добре. А за теб това изглежда единственият начин да хванеш този тип, който убива хора.

Хънтър попита:

— Сигурен ли си, че той не може да отвори отвътре?

— Той лично счупил шалтера, когато бил тук миналия път — отговори Тома.

Реймънд се заслуша в тихите им, почти благоговейни гласове.

— Той лично приготви гроба си — каза Тома. — Има вода, храна за последните му яденета, тоалетна. Може да изкара петдесет-шестдесет дни. Но накрая ще умре.

— Бяхме покрили мястото, но той някак си се измъкна — каза Хънтър. — Не виждам никакъв проблем, а вие? Човекът просто изчезна.

Тома добави:

— Освен това стаята е звукоизолирана.

После Хънтър се зачуди дали след известно време няма да замирише. Тома отвърна:

— Ако някой от наемателите се оплаче, ще отворим стената и ще кажем: „О, значи тук се е крил. Ужасна работа“.

Свършено е, помисли си Реймънд. Тръгвай си.

Пиха по няколко в бар „Атина“. Реймънд и Хънтър седяха сами до масата и почти не говореха. Накрая Хънтър се наведе към лейтенанта, за да му обясни какво го тревожи. Като например Каролин Уайлдър. Щеше ли адвокатката да провали работата? Реймънд отговори, че не мисли така.

Тя просто си беше тръгнала (когато излязоха от апартамента на Скендер, колата й вече я нямаше), показвайки им, че й е все едно как ще постъпят. Макар че не го беше казала. Реймънд вярваше, че Каролин може да се справи със съвестта си. Тя бе разбрала, че трябва да е реалистка по отношение на Клемънт. Можеше да го осъди за нападение и грабеж, но знаеше, че той ще се върне някой ден.

Хънтър заговори:

— Искаш ли да знаеш какво точно е усещането? — запита той. — Също като първия път, когато отидох в публичен дом. Бях на шестнайсет години. Приятели ме заведоха на едно място на ъгъла на „Сюърд“ и Втора улица. След това, когато всичко свърши, не знаеш дали да се чувстваш горд от себе си, или виновен. Разбираш ли какво имам предвид? А след известно време въобще не мислиш за това. Просто си го направил и толкова.