Элмор Леонард - Първобитен град

Клемънт се вторачи в дребната си партньорка, като се мъчеше да проумее думите й. Най-после той каза:

— Скъпа, аз искам да говоря с този тип, а не да танцувам с него.

— Ами ако той не иска да отидем там?

— Хей, нали ти си способната?

Клемънт протегна ръка между краката на Санди.

— Нали? — повтори той.

— Престани.

— Защо, какво има?

Клемънт затвори очи и заопипва Санди.

— Хей, какво става? — запита Клемънт. — Да не си спряла да се бръснеш?

— Това боли.

— Да, ама боли приятно, нали? Ами ей тук? Хубаво ли е?

Санди се търколи към него, разтваряйки крака, но изведнъж спря.

— Няма да го направя, ако не си измиеш зъбите — каза тя.

— Стига де — отвърна Клемънт. — Няма да се целуваме. Хайде просто да го направим.

През останалата част от деня Клемънт лежа, замислено загледан навън през прозореца. Санди седна зад бюрото, за да напише писмо на майка си във Френч Лик, Индиана, което започваше с думите: „Мила мамо, времето е много топло за октомври, но нямам нищо против, защото мразя студа“. Писмото спираше тук. Санди се замисли, тропайки с химикалката по предните си зъби, докато Клемънт не й нареди да престане.

Тя се приближи до телевизора, пусна го и каза:

— Хей, дават „Нашвил на път“… Господи, казвал ли ти е някой, че приличаш на Марти Робинс? Може да сте близнаци.

Клемънт не отговори. Санди се завъртя отново към него след няколко минути и каза:

— Това е абсолютно безсмислено, нали? Марти казва: „Искаш ли да ни изпееш още една песен?“. А Дона Фарго, чуваш ли я, тя пък отговаря: „Не мога да пропусна подобно предложение“. Какво предложение? Марти не й предложи нищо.

Клемънт се вторачи мрачно в нея. Санди се облече и излезе от апартамента, без да каже и дума повече.

Това, за което Клемънт си мислеше в момента, бяха сто хиляди долара и възможността да ги измъкне от Каролин Уайлдър. Реши, че трябва да й каже следното:

— Ето как стоят нещата. Даваш ми стотака, иначе ще изпратя на ченгетата този бележник. А в него с почерка на съдията е записан телефонът ти и инициалите на фирмата ти — „Уайлдър, Сълтън и Файн“. Ще откъсна няколко страници от бележника, така че на лявата страница срещу телефонния ти номер ще се виждат всички онези суми, плащания и стрелки, които сочат право към теб. Какво мислиш?

Адвокатката му затвори телефона. Ясно е какво мислеше. Беше твърда мадама. Не хленчеше и не се плашеше без причина. Изслуша го, а после му затвори телефона.

Санди се върна след няколко часа. Погледна към него и включи телевизора. Той дори не вдигна очи към нея, а продължи да гледа през прозореца.

Клемънт мислеше и мислеше и най-после, когато слънцето залязваше и високите кули на Ренесансовия център се превърнаха в течно сребро, си каза: „Боже господи, мислиш прекалено много. Точно това е проблемът, тъпако. Мисленето“.

Кой беше най-бързият и сигурен начин да измъкнеш пари от някого? Набутваш пистолет в устата му и запъваш ударника. Парите или живота. По дяволите, винаги е ставало така из целия свят. Взимаш и бягаш.

Ако Каролин не се хванеше на въдицата, както по всичко личеше, че ще стане, той просто щеше да я просне на пода, да я възседне и да я накара да погледне право в дулото на валтера. Само дето, мамка му, се беше отървал от него.

Е, някакъв друг пищов тогава.

Това му напомни, че трябва да отиде на пазар, преди да се запознае с албанеца на Санди. Ще отиде в някой негърски бар и ще направи покупката. Сети се за Маркъс Суитън, но си заповяда да стои далеч от него, поне засега. Суити беше кораво момче, но напоследък се занимаваше с дрога и Клемънт не беше сигурен, че няма да пропее и да прекара старото си приятелче. На кого ли можеше да се има доверие в наши дни? Клемънт погледна към Санди, сгушена на канапето, загледана в Майкъл Дъглас. Бог да я благослови. Каза й да продължава да си гледа програмата, а той ще приготви вечерята.

Нахвърлиха се върху пържолите по селски, сервирани със сос и бира в трапезарията, когато над града се спусна тъмнина и започнаха да проблясват светлини. Това беше любимото време от деня на Клемънт. Той каза:

— Добре, вече внимавам. Разкажи ми за албанците.

— Добре — съгласи се Санди. — Знаеш къде е Италия и как отива надолу по картата. Албания е точно срещу нея.

Клемънт се зачуди защо ли Санди му дрънка тези неща, но той го беше поискал, затова се примири и каза:

— Така ли?

— Албанците, живеещи тук — продължи Санди, — са онези корави типове — това ще ти хареса, които не искали да живеят, тормозени от турците или комунистите. Затова дошли тук.