Элмор Леонард - Първобитен град

— Оня шибан селяндур, когото търсите — каза той, — кара светлосиньо „Мъркюри Монтего“, модел 1976. Какво? Чакай да ти кажа нещо. Задавай ми въпросите един по един, човече, и ще се опитам да ти дам отговорите. Какво ще кажеш за това?

Реймънд излезе от „Салонът на Суити“ и отиде до съседната къща, номер 2925. Терасата беше тъмна, но през прозорците се виждаше слаба светлина. Той звънна на звънеца. Чернокожият мъж в хавлиен халат, който отвори вратата, каза:

— Как сте? Заповядайте.

Реймънд се зачуди дали мъжът не го обърка с някого. Влезе вътре и усети миризма на тамян. Върху мебелите имаше прозрачни найлонови калъфи. Някъде от задната част на къщата долиташе музика. Реймънд видя снимка на млад мъж с дълга светлокестенява коса, сресана на път, и голяма брада. Обърна се към чернокожия — господин Суити, който стоеше до затворената врата. Господин Суити замислено разтърка лице. Пръстените по ръката му проблеснаха.

— Не работиш тази вечер — каза Реймънд.

— Работя. Просто още не работя.

Господин Суити проучваше внимателно лейтенанта. Реймънд се вгледа в тъмния халат с маншети и яка в бежово и червено, който му заприлича на перде. Господин Суити каза:

— Няма да се залъгваме с глупости, нали? Имаш вид на човек, който може да сдъвче кабел, полицай, но се съмнявам, че пушиш това, което продавам.

Реймънд му показа значката си. Докато съобщаваше името си, пейджърът му звънна.

Господин Суити каза:

— Това ми харесва. Звукът му е добър. Можеш да използваш телефона в коридора.

Когато Реймънд се върна в стаята, господин Суити седеше на канапето с кръстосани крака и пушеше.

— Реших, че не си от отдел за борба с наркотиците — каза той. — Трябва да ги видиш как се обличат. Влизат тук с разкопчани ризи и обици.

Реймънд седна срещу него и отново се вгледа в снимката в осветена рамка.

— Каква кола караш? — попита той.

— „Елдорадо“. Регистрационният номер е С-У-И-Т-И.

— Имаш ли и „Монтего“ модел 1976?

— Не. Никога не съм имал.

— Познаваш ли човек, който има такова?

— Мисля, че не.

— Как е приятелчето ти — Клемънт Мансел?

— Ох, мамка му — отвърна господин Суити изморено и поклати глава. — Знаех си.

— Какво?

— Страхувах се, че ще стигнем дотам. Не съм виждал Дивака поне от една година. Той се придвижва прекалено бързо. Аз вече мирясах и се отказах от глупостите.

— Онзи ден си се виждал с приятелката му.

— А, да. Санди идва тук заради тревата. От време на време.

— Тя каза ли ти защо Клемънт е очистил съдията?

— Санди не ми казва нищо. Малкото пиленце само идва и си отива.

— Можем да сложим край на бизнеса ти — каза Реймънд.

— Знам това, човече.

— И да те изпратим в затвора поне за една година. Мислех си, че би искал да се споразумеем.

— И какво мога да ви предложа? Не разполагам с абсолютно нищо.

— Малкото пиленце вчера дойде тук, но не си тръгна веднага — каза Реймънд. — Прав ли съм?

— Опитваше стоката. Знаеш какви са жените и как обичат да пазаруват.

Реймънд се поколеба, после реши да рискува.

— Защо тя не иска Клемънт да узнае, че е идвала тук?

Въпросът свари господин Суити неподготвен. Реймънд забеляза стреснатия поглед, който се появи за секунда в очите му.

— Изглеждаш ми объркан — каза лейтенантът. — Какъв е проблемът?

— Няма никакъв проблем.

— Защо Клемънт ще се интересува дали тя е идвала тук?

— Не знам дали въобще се интересува.

Забрави за това, помисли си Реймънд. Той отмести поглед към мъжа от снимката, който приличаше на скандинавец, после отново го прикова в господин Суити.

— Защо мислиш, че Клемънт уби съдията?

— Не знам дали той го е направил — отговори господин Суити.

— О, да. Той беше. Но не е имал шофьор. Как си обясняваш това?

— Стига, човече, не знам нищо. И не искам да знам.

— Какви причини би могъл да има?

Господин Суити въздъхна.

— Ти ще трябва да го попиташ.

— Направих го вече — отговори Реймънд.

— Така ли? И той какво каза?

— Каза, че нямало никакво значение. Това бяха думите му. Какво значение има?

— Щом си говориш с него по този начин, защо разпитваш и мен?

— Защото ти искаш да ми помогнеш — отвърна Реймънд. — Искаш да разкараш Дивака от себе си. Завинаги. Но се страхуваш, че ако ми дадеш нещо, Клемънт може да разбере.

Господин Суити не отговори. След секунда Реймънд се надигна.

— Може ли пак да използвам телефона ти? — попита той.

В тъмния коридор музиката се чуваше по-ясно. Очевидно долиташе от спалнята. Реймънд вдигна една от визитните си картички към лампата, за да разчете номера, записан на гърба й, после го набра.