Элмор Леонард - Първобитен град

— Какво пък им е толкова коравото? — запита Клемънт.

— Ами според думите на Скендер, ако направиш нещо на брат му, значи го правиш и на самия него. Страхотно държат на семейството си и отмъщават, ако на някой от роднините им се случи нещо лошо. Например, ако един мъж набие жена си. Тя си отива у дома и разказва на баща си за побоя. Бащата намира зет си и го застрелва.

— Това правилно ли е?

— Но тогава братът на зетя застрелва бащата, а синът му — братът на жената — убива брата на съпруга. Понякога им се налага да доведат някого от Югославия, където са най-коравите, за да уреди работата. Иначе става прекалено сложно и объркано и всеки стреля по всекиго.

— Къде, по дяволите, сме? — запита Клемънт. — Детройт или Източно Тенеси?

— Голяма група албанци живее в Хамтрак, заедно с всички онези поляци — поясни Санди. — Други живеят в предградията и във Фармингтън Хилс. Тук има повече албанци отколкото във всеки друг град в Щатите, но те още си карат по стария начин. Скендер казва, че това се нарича беса . Нещо като закон на Запада.

— Какво?

— Беса. Означава нещо като обещание. Даване на дума. А понякога го нарича Обичая .

— Мамка му — каза Клемънт. — Защо никога не съм чувал за тях?

— Скендер твърди, че ако някой убие брат му и той не направи нищо по въпроса, значи самият той е нищо. Казва, че ако стане така, никога не би могъл да се покаже сред неговите хора.

— Наистина ли така говори?

— Слушай, те са много сериозни. Започват някоя от кървавите си вендети и трябва да се крият, за да оживеят. Затова Скендер е направил онази тайна стаичка. Построил я съвсем сам преди четири години.

— Мисля, че те будалка с дивотии — каза Клемънт и зарови из чинията си.

— Истина е — възрази Санди с широко отворени очи. — Видях стаята. Скрита е в мазето зад бетонна стена, на която няма дори врата.

— Да бе! И как влиза вътре?

— Натиска един бутон, който изглежда като част от котела за отоплението. Чуваш бръмчене на мотор и част от стената се отваря бавно. Там е касата. С четиридесет хиляди долара вътре.

— Той показа ли ти парите?

— Каза ми, че са там.

— Аха — кимна Клемънт. — Добре де, ако стаята е тайна, защо въобще те е вкарал вътре?

Санди се надигна и влезе в кухнята. Върна се с чантата си в ръка.

— Опитвах се да ти кажа, че снощи излизах с него, но ти беше потънал в мисли. Коя ли пък съм аз? Не съм важна личност. Е, виж това, приятелче.

Санди извади малка кутийка от синьо кадифе от чантата си, отвори я и я постави до чашата с бира на Клемънт, където светлината от полилея щеше да се отрази в диаманта.

— Скендер иска да се ожени за мен — гордо съобщи Санди.

Клемънт задъвка, глътна, отпи малко бира и се облегна назад с пръстена в ръка.

— Колко струва това? — попита той.

— Почти четири бона.

— Глупости.

— Ти да не си станал експерт по диаманти? Проверих го в златарския магазин. Отидох дотам, докато ти мислеше. Струва три хиляди седемстотин и петдесет долара. Плюс таксата.

— И той ти предложи? А ти какво му отговори?

— Казах му, че ще трябва да поговори с брат ми.

Преди да напусне апартамента, Клемънт отвори гардероба на Дел Уиймс и извади едно от спортните му сака — модел на „Лили Пулицър“ в жълто, зелено и розово. Занесе го долу във фоайето със себе си, подаде го на портиера Томас Едисън и каза:

— Здрасти, Том, това е за теб. В случай че не те видя отново.

Портиерът, който беше виждал Дел Уиймс, облечен в същото сако, попита:

— Да не би да ни напускаш?

— Да, време е да се преместя. Имам чувството, че живея в аквариум и хората наблюдават всяко мое движение.

— Да, добре. Но не знам дали мога да приема това сако.

— Не се срамувай — успокои го Клемънт. — Отплащам ти се, защото ми позволи да използвам колата ти. А и си добър човек. Ще ти кажа нещо. Познавам бели, които ми бяха приятели в продължение на години, но никога не съм разчитал на тях така, както на теб. Носи сакото със здраве и гледай как очите на черните мадами проблясват от възхищение.

Наближаваше осем часа и Томас Едисън приключваше работа. Нощният портиер стоеше с него зад бюрото. Гледаха как Клемънт отиде до асансьора и слезе надолу към гаража. Когато вратата се затвори, Томас Едисън се обърна към колегата си.

— Какво ми каза той?

— Точно това, което си мислиш — отговори колегата му. — Почти си станал бял, момче.

Томас Едисън извади от джоба си картичката на черния детектив — Уендъл Робинсън, вдигна слушалката и набра номера на отдел „Убийства“.