Элмор Леонард - Първобитен град

Каролин Уайлдър каза:

— Моля, седнете.

Реймънд се съсредоточи върху наблюденията си. Забеляза ярката синьо-червена татуировка на дясната ръка на Клемънт, който, облечен в спортна риза, седеше на канапето с отпуснати в скута ръце. До него лежеше избеляло дънково яке. На масата за кафе бяха оставени чифт очила с тъмни рамки и папка. Реймънд забеляза и линията на бедрата на Каролин Уайлдър под тъмночервения плат, кръстосаните й крака. Адвокатката и клиентът й седяха далеч от бюрото, в другия край на стаята. Каролин Уайлдър — спокойна, но изправена в коженото кресло, с бяла блуза и тъмновинен костюм, очевидно шит по поръчка. Мека кестенява коса със светли кичури, стигаща почти до раменете. Кафяви очи, които не издаваха нищо. Около тридесет и пет годишна, хубава, много по-хубава отколкото я помнеше.

— Не изглеждате особено заинтересуван, лейтенант — каза тя. — Отегчен ли сте?

Искаше му се да сграбчи Клемънт, да го фрасне в стената с достатъчно сила, за да изпадне в безсъзнание, после да му сложи белезниците и да й отговори:

— Не, ни най-малко не съм отегчен.

Хубаво щеше да е.

Реймънд не каза нищо. Отмести поглед от Каролин Уайлдър към Клемънт, който се мръщеше към него.

Клемънт каза:

— Не си спомням лицето ти.

— Но аз помня твоето — отвърна Реймънд и се втренчи в точката между полузатворените очи на Мансел.

— Трябва ли да те познавам? — попита той.

Реймънд отново не отговори. Чу как Каролин Уайлдър въздъхва и после пита:

— Това е във връзка с убийството на Гай, нали?

Реймънд кимна и се обърна към нея.

— Точно така — потвърди той.

— С какво разполагате?

— Със свидетели.

— Не вярвам.

— И кола.

Клемънт се намеси:

— По дяволите, той няма никакви свидетели. Само ни омайва.

— И на хиподрума, и на местопрестъплението — каза Реймънд.

Каролин Уайлдър се обърна към Клемънт:

— Не казвай нищо, освен ако не ти задам въпрос. Ясно ли е? — запита тя, после каза на Реймънд. — Ще му прочетете ли правата?

— Не съм планирал да го правя — отговори Реймънд.

Каролин Уайлдър се вгледа в него за момент, после сви рамене.

— Той бездруго няма да каже нищо.

— Мога ли да му задам един въпрос? — попита Реймънд.

— Какъв?

— Снощи шофирал ли е черен „Буик Ривиера“ с регистрационен номер ПИХ 546?

— Той няма да отговори на този въпрос.

Клемънт отмести поглед от адвокатката си към Реймънд. Очевидно се забавляваше.

— Мога ли да го попитам дали е виждал Санди Стантън напоследък?

— Нейна ли е колата? — запита Каролин Уайлдър.

— На един неин приятел.

— Не мисля, че имате дори косвени доказателства — каза адвокатката. — А той няма да каже нищо, така че защо въобще си губим времето?

Реймънд се загледа директно в Клемънт.

— Иначе как си? — попита той.

— Не мога да се оплача — отговори Мансел. — Все още се опитвам да си те припомня. Имаше ли мустаци по онова време?

— Не, пуснах ги наскоро — отвърна Реймънд и усети, че Каролин Уайлдър го наблюдава внимателно.

— Беше по-пълен тогава — закима Клемънт. — Помня те. Кротък човек беше. Не говореше много.

— Случаят не беше мой. Мисля, че дори не съм говорил с теб преди.

— Да, вече те помня — каза Клемънт. — Как се казваше оня червенокосият? Всъщност не беше точно червенокос, по-скоро с пясъчноруса коса.

— Хънтър — отговори Реймънд. — Сержант Хънтър.

Клемънт се ухили отново.

— Опита какво ли не, за да ме накара да кажа, че аз съм натиснал спусъка. Бяхме в онази малка стаичка със старите папки.

Реймънд кимна. Усети странна връзка с престъпника, в която нямаше място за адвокатката.

— Когато ме вкара там, си помислих, че ще ми разбие главата в стената — продължи Клемънт. — Всъщност въобще не ми посегна, но едва се сдържа. Сигурен съм. Попитай го.

— Лежа ли някъде след Милан? — попита Реймънд.

— Мисля, че всички би трябвало да си отидем у дома — прекъсна ги Каролин Уайлдър, като се приготви да стане от креслото.

— В Милан не беше прекалено лошо — каза Клемънт. — Нали знаеш, на времето там са лежали доста известни хора. Франк Костело и някои други. В момента не мога да се сетя за имената им.

— Пазиш ли се от неприятности? — попита Реймънд.

— Да, особено след като я има тази дама тук — отвърна Клемънт, като се ухили и се настани по-удобно. — Ще ми се да чуя как възнамеряваш да ми лепнеш съдията.

Каролин Уайлдър се намеси:

— Това е всичко.

Клемънт я погледна замислено.

— Той не може да използва това, което ще кажа. Не ми е прочел правата.