Элмор Леонард - Първобитен град

Мансел наистина се забавляваше.

— Можеш да кажеш всичко, каквото поискаш — успокои го Реймънд. — Няма да го използвам срещу теб — добави той и се усмихна дружелюбно.

Каролин Уайлдър се изправи и приглади полата си с ръка.

— Той направо ще се пукне — каза Клемънт. — Има някаква идея какво се е случило на съдията, но не може да намери човек, който да я вери… верицира.

— Да я верифицира — поправи го Реймънд. — Когато човек се мотае из съдебните зали и затворите, научава някои думи, нали?

— В пандиза станах нещо като адвокат — обясни Клемънт. — А и се запознах с някои от тях тук и там.

Каролин Уайлдър се обади отново:

— Лека нощ, лейтенант — каза тя.

Реймънд се надигна.

— Мога ли да ползвам телефона ви? — попита той.

Тя кимна към бюрото си, масивна грамада от тъмно дърво, ясно очертана на фона на щорите и графиките с хромирани рамки.

Реймънд прекоси стаята, вдигна телефона и набра някакъв номер. Изчака и каза:

— Джери? Ще се видим ли в центъра? Добре, до по-късно.

После затвори, като се чудеше дали са чули гласа на Хънтър, който каза:

— Майната ти, няма да си тръгна оттук. Това е мястото, човече.

Клемънт и Каролин Уайлдър стояха прави и той й говореше нещо, сложил ръка на рамото й. Тя се вторачи в него намръщено, сякаш се опитваше да разбере какво й казва. След това рязко се отдръпна от него, изненадана или шокирана, и извика:

— Какво!

Клемънт сви рамене, каза още няколко думи, завъртя се и излезе от кабинета.

Настъпи тишина. Реймънд се приближи към адвокатката и попита:

— Какво има?

Тя обаче беше вглъбена в мислите си и не отговори. В момента не приличаше на строгата адвокатка, която беше гледал в съда, а на объркана жена. На уязвимо момиче, което току-що са обидили ужасно или е чуло зловеща тайна. Реймънд искаше да я докосне и думите изскочиха почти неволно от устата му.

— Мога ли да ти помогна, Каролин?

Това, че се обърна към нея с малкото й име, го изненада, но му прозвуча съвсем естествено, а изглежда и на нея. Тя го погледна по различен начин. Не толкова с подозрение, колкото предпазливо, сякаш искаше да се увери в непреднамереността на тона и намеренията му.

— Чу ли какво каза Мансел? — попита тя.

Реймънд поклати глава.

— Не.

— Нищичко ли?

— Абсолютно нищо.

Той я загледа как взима папката от масата за кафе и минава покрай него към бюрото си.

— Страхотен сладур е — каза тя изморено.

— Той убива хора — каза Реймънд.

Каролин го погледна внимателно.

— Няма нужда да ми го казваш. Достатъчно дълго си бил ченге — виждала съм те безброй пъти. Знаеш каква е работата ми и каква е твоята.

— Да, но мога ли да ти помогна? — повтори Реймънд.

Адвокатката се поколеба и отново се загледа в него, сякаш се готвеше да му каже нещо. Но се колеба прекалено дълго. Реймънд видя как погледът й се отмества от него, после отново се връща. След секунда тя седеше зад бюрото си го наблюдаваше безизразно.

— Знам, че си с добри намерения…

— Но това не е моя работа — довърши Реймънд вместо нея.

Той извади визитна картичка от джоба на сакото си и я остави на бюрото й.

— В случай че те уплаши отново — поясни той. — И ако си готова да си го признаеш.

— Лека нощ, лейтенант.

— Лека нощ, Каролин — отвърна Реймънд и излезе от кабинета.

Почувства се доволен, че не прекали с думите си, но се зачуди дали нямаше да е по-добре, ако беше настоял да й помогне и беше казал още нещо.

Хънтър използва телефона до тоалетната, за да повика екипа, който трябваше да проследи Мансел. Докато говореше, гледаше вторачено слабото момиче в кожено елече и широк колан, което седеше срещу него. Той съобщи на полицаите, че бежов „Шевролет Импала“ ТФБ 781, се отправя на юг по „Удуърд“ и ще пресече кръстовището с Осма миля след около дванадесет минути. Каза им да проверят досието на колата, да задържат шофьора и да го закарат в управлението, стая 527. Ченгетата попитаха какво е обвинението и Хънтър отговори:

— Шофиране без книжка.

После се върна на бара, настани се до момичето с коженото елече и каза:

— Ако не успеем да се влюбим през следващите дванайсет минути, може да ми дадеш телефона си и да опитаме по-късно.

Момичето го изгледа с лек копнеж и отвърна:

— Нямам нищо против влюбването, готин, но със сигурност не бих тръгнала да свалям ченге. Дори ако вярвах, че ще си платиш.

Оставиха Клемънт да седи сам в стаята за разпити в продължение на четиридесет минути преди Уендъл Робинсън да влезе и да говори с него.