Элмор Леонард - Първобитен град

Беше към десет часа вечерта. Реймънд Круз вдигна крака на бюрото си и затвори очи, за да не гледа флуоресцентните лампи. Хънтър направи кафе и му разказа за Памела и за проблемите й с всички онези проклети аматьори из улиците, които се продаваха за един коктейл „Амарето“ и малко сладолед. Реймънд почти не го слушаше. Представяше си Каролин Уайлдър такава, каквато не я беше виждал преди тази вечер, чудеше се какво ли й каза Клемънт, а после се замисли дали друг път нямаше да му е по-лесно да поговори с нея.

Стаята за разпити, в която нямаше прозорци, съдържаше три сгъваеми стола, стара маса и рафтове, където се съхраняваха протоколи от приключени случаи. На стената точно зад Клемънт имаше мърляво петно, където се бяха облягали няколко хиляди глави на заподозрени.

Уендъл попита:

— Колко добре познаваш Едисън?

Клемънт се ухили.

— Едисън от Детройт?

— Томас Едисън.

— Никога не съм разбирал негърския хумор — отвърна Клемънт.

— Става дума за човека, чиято кола караше тази вечер — поясни Уендъл.

— Така ли му е името? Аз го наричам само Том. Единственият от познатите ми негри, който кара шевролет. Даде ми го на заем.

— Приятел ли ти е?

— Приятел на приятел.

— Научих, че е портиер. Работи на улица „Лафайет“ номер 1300. Там ли живее приятелят ти?

— Забравих кой от моите приятелите беше приятел на стария Том.

— Санди Стантън живее там — каза Уендъл. — Тя ти е доста добра приятелка, нали?

— Щом знаеш всичко, защо ме разпитваш?

— Приятелка ли ти е?

— Познавам я.

— Тя ли ти даде буика снощи?

— Ще ме уморите — каза Клемънт. — Опитвате се да се държите, сякаш знаете нещо. А не разполагате с абсолютно нищо. В противен случай щях да седя в областния затвор и да чакам делото си.

— Ако искаме да сме лоши, можем да ти уредим да прекараш там известно време — отвърна Уендъл. — Шофираш, след като са ти отнели книжката, а това е доста тежко провинение.

— Кое? Шофирането в пияно състояние? Господи! — захили се Клемънт. — Заплашваш ме с шибано нарушение на движението?

— Не, нарушението е нищо за човек с твоя опит — каза Уендъл. — Мислех си само как ще се чувстваш там сред всички негри.

— Това пък защо? — попита Клемънт. — Негрите ли са единствените, които вършат престъпления в този град? Или нарочно се заяждат с вас? Ако бях негър, нямаше да се примиря с това.

— Да, и какво би направил?

— Щях да се преместя. Целият този град е един огромен Негървил с няколко бели в него, които ходят с черните. Човек очаква да види повече мелези, но очевидно те само се чукат и не правят хлапета както по плантациите в миналото. Искаш ли да ти кажа нещо?

— Какво?

— Един от най-добрите ми приятели е негър.

— Така ли? Как се казва?

— Не го познаваш.

— Може и да го познавам. Ние негрите се държим един за друг.

— Глупости. В събота вечер се избивате взаимно.

— Любопитен съм. Как се казва приятелят ти?

— Алвин Гай — ухили се Клемънт.

— Така ли? Познаваше ли го?

— Мамка му — каза Клемънт. — Мога да ти кажа всичко, което си поискам, нали?

— Ако в стаята имаше прозорец, сериозно щях да се замисля дали да не го изхвърля оттам — каза Уендъл.

Реймънд кимна.

— Знам какво имаш предвид — отвърна той.

— Не ти дава абсолютно нищо, за което да се заловиш. Нали разбираш какво искам да кажа? Само те разиграва с дивотиите си и вече не знаеш кой всъщност задава въпросите. Очистил съдията и се прибрал да си легне. А ние будуваме два дни и една нощ.

— Прибери се у дома — предложи Реймънд.

— Ще остана, ако искаш.

— Ще дадем шанс на стария професионалист — каза Реймънд, като хвърли поглед към Хънтър. — Дъртият червеникавосив вълк. Какво ще кажеш? Ако не успеем да го раздрусаме тази вечер, ще го пуснем и ще опитаме друг път.

Хънтър се надигна от бюрото си и каза:

— Искате ли да видите как се върши работа?

Не съществуваше ясно обяснение защо Хънтър беше звездата в разпитите в отдела. Защо заподозрените толкова често му се изповядваха и защо признанията им почти винаги бяха потвърждавани в съда. Според Морийн лошите момчета оставаха с впечатлението, че той е един от тях. Според самия Хънтър нещата стояха по този начин, защото той е търпелив, изпълнен със съчувствие и разбиране, винаги нащрек, но не повишава гласа си. Той обичаше да дава като пример един случай миналата зима. Разпитвал някакъв млад заподозрян, който признал, че „като че ли удушил“ две жени, докато бил зашеметен от кокаин. Разказал на Хънтър как едната от тях имала колан, който му заприличал на змия, и той искал да види как ще изглежда коланът около вратовете им. Цялата работа станала просто ей така, докато си седели на пода и си поркали. Но младежът отказа да каже какво бе направил с труповете им. Хънтър му казал, че труповете ще се появят през пролетта, когато снегът се разтопи и добавил: