Элмор Леонард - Първобитен град

Клемънт облегна дясната си ръка на бюрото и се вторачи в Реймънд Круз.

— Държиш се мило и любезно — каза той. — Но въпреки тия дивотии, всъщност искаш задника ми, нали?

— Нямам избор — отговори Реймънд.

— Като нещо лично ли го чувстваш? Имам предвид този случай.

Реймънд се замисли за момент и сви рамене.

— Така е, мамка му — каза Клемънт. — Това, което те тормози, е, че преди три години се провалихте. Осъдихте ме за тройно убийство, имахте и свидетели, а накрая ме освободиха. И това адски ви тормози. Затова сега ще се опитате да ме пипнете за убийството на съдията, за да компенсирате миналата си загуба. И сега вече става лично. Нали? Не ви пука кой е очистил съдията, просто искате мен. Прав ли съм?

Реймънд не отговори веднага. Помисли малко и после каза:

— Ето, вече започваме да си изясняваме нещата.

— Прав ли съм?

— Е, трябва да призная, че има известна истина в думите ти.

— Знаех си — каза Клемънт. — Мотивите ти не са по-възвишени от моите, нито пък дрънканиците ти за изясняване на нещата. Решен си да подкрепяш закона, както аз — да го наруша. Попадаме в ситуация като сегашната и започваме да си играем. Ти се опитваш да ме заловиш, а аз се пазя да не бъда заловен. И така си изкарваме хляба. Загряваш ли? Просто си играем и не ни пука дали някой ни наблюдава и дали някой ще бъде наранен. Имаме си наши собствени правила и думи, и всичко друго. Всички ченгета предпочитат да си играят, вместо да работят, но законът ме пази и аз просто трябва да си държа устата затворена и да не движа с глупаци. Тогава няма начин да ми лепнете този случай… нито пък някой от другите.

Реймънд кимна. Изглеждаше замислен, но беше нащрек.

— Знаеш ли, Клемънт — каза той. — Мисля, че си прав.

Той направи кратка пауза, после запита:

— Кои други?

Отново настъпи мълчание.

Клемънт се облегна на ръката си, сякаш за да се приближи към Реймънд Круз.

— Знаеш ли колко души съм убил? — запита Мансел.

— Пет — отговори Реймънд.

— Девет — поправи го Клемънт.

— В Детройт?

— Не всичките в Детройт. Един в Оклахома и един в Канзас.

— Значи седем в Детройт?

— Точно така. Но пет, не, шест от тях бяха негри.

— Включително и съдия Гай.

— Включвай когото си искаш. Няма да ти ги съобщя име по име.

— Заедно с Разрушителния екип ли?

— Повечето сам. Е, почти сам. Другите не направиха нищо.

— И това, когато прониквахте в къщите, където търгуват с дрога?

Клемънт не отговори.

— Като тройното убийство на „Сейнт Мери“, нали?

Клемънт отново не каза нищо.

— Не искам да нахалствам — каза Реймънд, — но възбуди любопитството ми.

Той се отпусна назад в стола на Норб Брил и вдигна крака на бюрото.

— Интересни бяха думите ти, че всичко това е игра — продължи лейтенантът. — Ченгета и престъпници. Различен живот, който няма нищо общо с живота на обикновените хора.

— Освен ако нямаме нужда от тях — каза Клемънт. — Тогава вече имаме жертви и свидетели. Използваш, когото можеш.

— Но нещата се свеждат до това, нали? Просто до мен и теб — каза Реймънд.

— Точно така, партньоре.

— В друго време, в отдавна отминали години, сигурно щяхме да уредим въпроса между нас двамата. Имам предвид, ако и двамата приемахме нещата лично.

— Или пък ако мислехме, че ще е забавно — допълни Клемънт. — Женен ли си?

Реймънд се изненада.

— Бях — отговори той.

— Имаш ли семейство? Деца?

— Не.

— Значи си отегчен. Нямаш какво да правиш и отделяш повече време за работата си.

Реймънд не отговори. Зачака следващите думи на Мансел, загледан в часовника на стената, който показваше единайсет и петнайсет.

— Убивал ли си? — попита Клемънт.

— Напоследък не.

— Е, хайде де, колко?

— Двама — отговори Реймънд.

— Негри?

Реймънд се почувства неловко.

— Когато бях в отдел „Грабежи“ — каза той.

— С онова малко пищовче? Исках да те питам защо слагате гумени ленти на дръжката?

— За да не се пързаля.

— Стиснати ченгета. Купи си кобур. По дяволите, първо си купи оръжие с нормални размери вместо това смотано салонно пищовче.

— И то върши работа — каза Реймънд.

Разговорът му звучеше познато, сякаш се водеше между група ченгета, седнали в бар „Атина“ на по бира.

— Така ли? — запита Клемънт и очите му се стрелнаха из стаята, спирайки накрая върху Реймънд Круз, който седеше с крака на бюрото. — Значи си добър с него, а?

Реймънд сви рамене.

— Явявам се на изпит всяка година.

— Наистина ли?

Клемънт замълча за момент и се вгледа открито в Реймънд.