Элмор Леонард - Първобитен град

— Никога вече не постъпвай така с мен. Не ми пука дали си искал да го почерпиш едно питие, или нещо друго. Щом казвам, че можеш да говориш с клиента ми само в мое присъствие, значи точно това имам предвид.

Реймънд сложи ръка върху нейната тъкмо преди тя да се отдръпне.

— Какво ти разказа той?

— Бил арестуван. Използвали сте онова обвинение за шофиране в пияно състояние…

— Но го пуснахме, нали? Слушай, дори не знам как се е прибрал у дома. Но ако продължава да кара без книжка, ще си има сериозни неприятности.

Каролин не се усмихна. Изглеждаше наистина разстроена, че не са спазили нарежданията й. Реймънд я атакува светкавично, но кротко.

— Какво ти каза Клемънт снощи? — попита той. — Когато бяхме в кабинета ти.

Лейтенантът отново забеляза уязвимостта на младата жена, която можеше да бъде и несигурна или уплашена.

— Ако те е уплашил, и смятам това за комплимент, значи ти е казал нещо ужасно лошо.

— Прекрачваш границата — отвърна тя. — Каквото и да ми е казал клиентът ми, това е поверителна информация. Знаеш го много добре.

— Да, но не беше съвсем така. Той не ти довери нищо, просто те изплаши. Съдейки по вида на лицето ти тогава, сигурно си имала основания да подадеш оплакване за тормоз. Или поне за обида. Позволи ми да ти кажа нещо, ако вече не го знаеш.

Реймънд се огледа, хвана Каролин за ръката и я поведе през тълпата. Отвори една от вратите в коридора и я вкара в празна съдебна зала.

— Искаш ли да седнеш? — попита той.

Каролин се приближи към една от редиците със седалки, които напомняха за църковни скамейки, седна, кръстоса крака под сивата си пола, приглади я и се обърна към него.

— Какво? — запита тя.

— Клемънт Мансел е убил съдията и Адел Симпсън. Знаем, че го е извършил.

— И сега само трябва да го докажете — отвърна Каролин.

Реймънд се огледа из празната зала, после отново насочи поглед към Каролин и каза:

— Забрави за момент, че си адвокатка. Клемънт Мансел е убил девет души. Четирима повече, отколкото мислехме, и седем повече от тези, за които някога може да бъде осъден. Той не е объркано момченце, което можеш да съжаляваш и защитаваш. Той е гнусен убиец. И това му харесва. Обича да убива хора. Разбираш ли?

Каролин Уайлдър отвърна тихо:

— Дори гнусните убийци имат права. Ти и снощи ми каза: „Той убива хора“. А аз ти отговорих: „Няма нужда да ми го казваш“. И двамата знаем за какво е предназначена тази зала. Ако смяташ, че имаш случай срещу Мансел, призови го и ще разберем. Дотогава го остави на мира. Ясно ли е?

Адвокатката се надигна от пейката.

Реймънд се почувства отхвърлен.

Беше се чувствал по същия начин и преди, застанал пред съдии, които имаха последната дума, удряха с чукчето си и приключваха случая. Беше му се искало да халоса неколцина от съдиите. Веднъж изпита желание да фрасне Алвин Гай, а в момента имаше желание да удари Каролин Уайлдър. Това му се струваше съвсем естествена реакция. Странното беше, той го осъзна едва сега, че не бе изпитвал желание да удари Клемънт Мансел.

Виждаше се как убива Клемънт, но не и как го удря с юмрук, тъй като в това действие имаше намесени твърде много емоции.

Тази мисъл го закова на място. Искаше му се да каже нещо, без да се страхува от резкия си тон. Каролин беше стигнала почти до вратата.

— Каролин? Позволи ми да те попитам нещо — каза Реймънд.

Тя изчака, полуобърната към него с безизразно лице. Сякаш в тялото й не живееше човек. Лейтенантът можеше да се опитва да се добере до този човек колкото си иска, но това нямаше да му помогне.

— Защо преди малко в коридора ми каза: „Никога вече не постъпвай така с мен“? Ставаше дума за ареста на Клемънт. Защо не каза: „Никога вече не постъпвай така с него“?

Каролин Уайлдър се обърна, без да каже и дума, и излезе от злата.

Реймънд се почувства по-добре, но не много.

Норбърт Брил каза:

— Не си го разпитвал в стаята?

— Тогава тук вече нямаше никой. Седях там, където си ти в момента, а той — зад бюрото на Джери.

— Господи, трябва да си проверя чекмеджетата — изстена Хънтър.

— Какво иска той от теб? — попита Норб Брил и се плъзна със стола си към Реймънд. — Как стигнахте до деветте убити?

Телефонът звънна.

Хънтър каза:

— Поеми обаждането, Морийн. Направи се на секретарка.

Морийн, седнала зад бюрото си до вратата, отвърна:

— Разбира се — и вдигна телефона. — Отдел „Убийства“, сержант Дауни — каза тя.

Уендъл Робинсън влезе в стаята, придружен от млад чернокож с фланелка и вълнена шапка. Уендъл му нареди да изчака отвън и затвори вратата.