Элмор Леонард - Първобитен град

Санди забеляза Клемънт, който се приближаваше към нея с черната си шапка, хванал в ръка плик от „Кей март“, от който стърчеше дълга картонена кутия.

— Ох, господи, сега пък какво си взел? — попита тя.

Клемънт й каза, че това е изненада, и Санди се развесели.

— За мен ли? — попита тя.

Клемънт й отговори отрицателно, после огледа редиците от коли и я попита дали вече е избрала.

Санди го заведе до един „Понтиак Файърбърд“ с огромен въздухосъбирател и капак, изрисуван с червени и златни пламъци. Слънцето проблясваше по предното стъкло на колата.

— Не е ли страхотен? — попита тя. — Изглежда сякаш ще изяде останалите коли.

— Скъпа, казах ти, че искам обикновена кола — каза Клемънт. — Няма да се състезавам из улиците или да се перча пред познатите си. Просто имам нужда от някакво возило на твое име, докато нещата се пооправят. Имаме седем стодоларови банкноти. Това са всичките ни пари за пазаруване, докато успея да намеря още малко. Иди да купиш една обикновена кола и ако успея да пресека „Телеграф“ без да ме убият, ще ме вземеш от „Рамада ин“. Аз ще седна да пийна един коктейл там.

Санди купи „Мъркюри Монтего“, модел 1976, боядисан в светлосиньо над ръждата. Километражът му показваше, че е изминал само седемдесет хиляди километра. Цената му беше шестстотин и петдесет плюс данъка и Клемънт се ухили доволно.

— Това вече е приказка — каза той.

Всяко момче, родено в нефтените полета, пътувало в каросериите на вехти пикапи, докато навърши дванайсет години, вероятно би си мечтало за линкълни и кадилаци. Не и Клемънт. Беше карал и притежавал за различни периоди от време в живота си около двеста шейсет и осем коли, от всички марки и модели, включително вехтия „Шевролет“ на седемнайсетгодишна възраст и използвания „Тъндърбърд“, който купи в един момент, когато беше настроен състезателно. Всъщност всички останали коли бяха крадени. Според Клемънт колите служеха, за да те закарат оттук до там или пък за да събереш малко пари за харчене. Ако човек искаше да впечатли някого, можеше просто да набута никелиран четиридесет и пет калибров пищов в устата му и да запъне ударника.

Клемънт подкара към центъра и „Лафайет“, но не отиде до апартамента. Санди каза, че искала да купи нещо за ядене. Докато тя се мотаеше из супермаркета срещу сградата, Клемънт намери телефонна кабина с указател и потърси Круз.

Круз, Круз, Круз… Нямаше Реймънд Круз, но той бездруго не беше очаквал да го намери. Обаче се виждаше М. Круз. Обикновено жените използваха само инициали, тъй като смятаха, че това ще ги предпази от мръсни обаждания. Клемънт беше готов да се обзаложи на двадесет цента, че М. Круз беше бившата съпруга на лейтенанта.

Наблюдателният екип се обади на Реймънд Круз. Санди Стантън се прибираше у дома, пресичайки улицата с торба покупки в ръката. Сама. След по-малко от четири минути патрулна кола го закара до входа до сградата. Санди беше във фоайето и вадеше писмата за Дел Уиймс от пощенската кутия, когато Реймънд влезе.

— Здрасти — дружелюбно му се усмихна Санди.

Реймънд също се усмихна и я огледа. За малко да повярва, че тя се радваше да го види.

— Може ли да попитам какво ви води насам? — попита тя. — Дел още не се е върнал, ако търсите него.

Реймънд отговори:

— Не, всъщност търся теб, Санди.

Радостта й бързо изчезна. Качиха се до апартамент 2504. Реймънд отиде да се наслади на гледката от прозореца, а Санди изтича до банята. Забави се там доста време. Беше съвсем тихо. Реймънд се зачуди дали Санди не изхвърляше нещо в тоалетната. Тя се появи след малко, облечена в сатенените си шорти, бяла фланелка с портрет на нея и с боси крака. Каза му, че бързала да свали стегнатите джинси. Искало й се неудобните дрехи да не са модерни, но какво можел да направи човек. Трябвало да се придържа към модата. Също като с каубойските ботуши. Когато си била у дома, работела в конюшня и носела каубойски ботуши през цялото време. Никога не си и помисляла, че един ден те ще станат модерни и човек ще ходи с тях дори из луксозните търговски центрове. Санди говореше бързо, за да попречи на Реймънд да каже нещо. Вероятно се надяваше той да забрави защо е дошъл. Това му даде време да идентифицира портрета на фланелката и да прочете думите: „Запазете парковете“.

Санди се поколеба доста дълго и Реймънд попита:

— Къде е Клемънт?

— Е, толкова за света на модата — тъжно каза Санди. — Не знам къде е.

— Къде го остави?

— Да не мислиш, че съм малоумна или нещо такова? Няма да ти кажа абсолютно нищо. Ако сърцето ми не беше толкова добро, дори нямаше да говоря с теб… Искаш ли нещо за пиене?