Элмор Леонард - Първобитен град

Реймънд се готвеше да откаже, но след кратка пауза се съгласи и отиде с нея в кухнята, която приличаше на тесен коридор. Санди го попита дали иска скоч. Той прие и я загледа как вади лед и налива „Чивас“. За себе си Санди отвори кутия джинджифилова бира.

— Ауу! — изписка тя. — Ужасно гъделичка носа, но ми харесва. Но не се намира навсякъде.

— Имаш ли малко трева? — попита Реймънд.

— Олеле — възкликна Санди. — Човек вече не знае кой по какво си пада.

— Трудно ли се снабдяваш?

— Да не искаш да ползваш източника ми?

— Не, познавам един човек в прокуратурата, който има много добър източник. Но си мислех, че мога да ти помогна. Имам предвид, ако господин Суити не си върши добре работата.

— О, боже — изохка Санди. — Май ще е по-добре да поседна. Плашиш ме.

— Струва ми се, че господин Суити си има неприятности.

— Кой ли няма? — отвърна Санди.

— Трябва да внимаваш с кого се събираш — посъветва я Реймънд.

— Това е вярно — съгласи се Санди. — Май се движа с неподходяща компания. Хайде да отидем в другата стая. Тук е ужасно тясно.

— Исках да те попитам нещо — каза Реймънд. — Нали разбираш, смятаме да поговорим с господин Суити. Предполага се, че е бил на работа в нощта, когато убиха съдията. Може и да е бил. Но знаем, че имаш нещо с него…

Санди го прекъсна:

— Имам нещо с него ли?

— Вчера ходи в къщата му…

— За да си купя малко трева. Ти самият вече каза, че според теб той е моят източник. Преди малко го каза.

— Да, но защо Клемънт те изпрати там?

— Не ме изпрати. Дори не знае, че съм ходила там.

Санди замълча за момент, после продължи:

— Чакай малко. Объркваш ме — каза тя. — Вчера ходих там, за да си купя малко трева. Това е. Няма нищо общо с каквото и да било друго.

— Клемънт позволи ли ти да използваш колата?

— Колата не е негова, а на Дел Уиймс.

— Знам, но се чудех защо Клемънт те е пуснал да отидеш там.

— Не знаеше, че отивам. Вече ти казах.

И то два пъти, помисли си Реймънд. Повярва й отчасти защото искаше, а и защото му се стори логично. Не обичаше да се натъква на нелогични неща, които можеха да променят курса на действията му.

Реймънд използва притеснението на Санди и продължи:

— Хайде да разгледаме всички факти — каза той. — Разполагаме с колата, която се е намирала на местопрестъплението — буика на Дел…

Санди завъртя очи. Малко момиченце, което седеше в стаята по сатенени шорти, с гърди, очертани ясно от тениската. Слабичко дребосъче. Реймънд почувства съжаление към нея.

— Какво има? — попита той.

— А, нищо… Господи!

— Още не сме доказали, че Клемънт е бил в колата, но знаем, че той е убил съдията и онова момиче — Адел Симпсън.

— Заваля сняг — каза Санди. — А е едва октомври.

— Питай го — предложи Реймънд. — Но ето каква е работата. Дали Клемънт би искал да узнае, че си била в буика и си се видяла с човек, който преди е работил с него и би могъл също да бъде заподозрян в убийството на Гай? Разбираш ли какво искам да кажа?

— Дали разбирам? Шегуваш ли се?

— Значи Клемънт не знае, че си ходила там — продължи Реймънд, — защото ти не искаш той да узнае.

— Щом казваш така.

— Защо не искаш той да разбере, Санди?

— Той се ядосва, когато пуша много трева.

— Когато си нервна и разтревожена?

— Да, обикновено е така.

— Е, както вървят нещата, Санди — каза Реймънд, — май няма да е лошо да се снабдиш с едно-две кила хубава трева.

Клемънт никога не беше карал зимни кънки, но виждаше, че езерото в Палмър парк щеше да е подходящо място за пързалка. Не беше огромно открито пространство като повечето, а водна площ, която се простираше на няколко акра. Из него имаше разпръснати островчета, около които човек можеше да се пързаля. Мястото също така беше подходящо и за да изхвърли пушката, когато приключи с нея. Той паркира до павилиона за закуски и пресече гората към мястото, където преди няколко минути беше скрил оръжието в някакви храсти.

Беше почти шест часа. Бързо притъмняваше. Клемънт взе пушката и се отправи към края на горичката, откъдето можеше да наблюдава директно малкото островче, отделящо улицата от парка, и Г-образната четириетажна кооперация, където се намираше домът на лейтенант Реймънд Круз — кретена с мизерните мустаци и кротките маниери, които се дължаха на вродена учтивост или просто на празноглава тъпота.

По-рано Клемънт си бе поговорил по телефона с бившата съпруга на ченгето.

— Бихте ли ми казала адреса на Рей? — помоли той. — Загубих го някъде. И номера на апартамента? А, това е на първия етаж, нали?