Элмор Леонард - Първобитен град

— Мери Алис, искам да ти задам един въпрос — каза той. — Не, сега нямам време да навлизам в това. Някой ти се е обадил и ти си му дала адреса ми. Човекът, с когото говори, имаше ли южняшки акцент? Естествено, че не знаеш кой е бил. Мери Алис, не можеш да раздаваш адреса ми. Не, просто им казваш, че не го знаеш. Обажда ли се една жена снощи?

Мили боже, помисли си Реймънд. Пусна слушалката в скута си и зачака бившата му жена да спре да дрънка. Виждаше светлината от уличните лампи, отразена в изпочупените стъкла на прозореца. Вдигна слушалката, усетил временната пауза и каза:

— Мери Алис, приятно ми беше да си поговорим.

После се обади в отдела. Морийн отговори и той я помоли да провери в указателя и да му даде телефона на Каролин Уайлдър. След секунда Морийн каза:

— Шест-четири-пет…

— Не, това е служебният й телефон — прекъсна я Реймънд. — Дай ми домашния. И адреса.

Той извади химикалката си и записа адреса на плика от „Орал Робъртс“.

Морийн каза:

— Защо й е кабинет в Бирмингам, щом живее в източната част?

— Ще я попитам, ако искаш — отговори Реймънд. — Но първо трябва да й задам няколко други въпроса.

Лейтенантът набра домашния телефон на Каролин Уайлдър. Тя вдигна след първото позвъняване.

— Да?

— Чакаше да се обадя, нали? — попита Реймънд.

— Кой е?

Той се представи и каза:

— Искам да говоря с Дивака от Оклахома, но не знам къде е.

— Не е тук.

Това спря Реймънд за момент.

— Не съм и очаквал да е там — каза той.

Последва кратко мълчание. Накрая Каролин Уайлдър каза:

— Беше тук. Тръгна си преди няколко минути.

— Каролин, не мърдай — нареди Реймънд. — Току-що нагази в голяма каша.

Домът на Каролин Уайлдър, който се намираше на „Ван Дайк плейс“, беше построен през 1912 година и наподобяваше парижка къща. През двайсетте и трийсетте години къщата бе превърната в бар и после в ресторант, където предлагаха ограничено, но отбрано меню на жителите на Грос Пойнт, които познаваха мястото и бяха готови да резервират една от десетте маси поне седмица предварително. Каролин Уайлдър купи къщата като добра инвестиция, нае специалист по вътрешно обзавеждане и реши да се настани след реставрацията и да я направи свой дом.

Застанал във фоайето с лице към стълбището, застлано с розов мокет, което извиваше два пъти до горния етаж, Реймънд каза:

— Изглежда ми познато.

Младата чернокожа жена не отговори. Стоеше със скръстени ръце, облечена в бяла домашна рокля, и чакаше Реймънд да приключи с огледа си. Светлината от аплиците се отразяваше в огледалните стени и хвърляше жълта сянка върху масивния полилей, който висеше над тях.

— Ти също си ми позната — каза Реймънд. — Не си Анджела Дейвис.

— Не, не съм.

— Ти си… Марси Коулман. Преди около две години…

— През януари ще станат две години.

— И госпожица Уайлдър те защитава.

— Точно така.

— Струва ми се, че ти предложихме непредумишлено убийство, но ти отказа. Съдиха те за предумишлено.

— Така беше.

— Ще ти кажа нещо. Радвам се, че се отърва.

— Благодаря.

— Преди колко време беше тук Клемънт Мансел?

Настъпи мълчание. После жената каза:

— Госпожица Уайлдър ви чака горе.

— Тъкмо казах на Марси, че къщата ти ми изглежда позната. Поне долният етаж — каза Реймънд.

Но не и тази стая с модерния си вид, плексигласовите маси, странните форми и цветове по стените, малките картини, осветени от скрити лампи.

— Ти ли си ги рисувала? — попита Реймънд.

— Някои от тях.

Стаята приличаше на затъмнена галерия. Реймънд беше сигурен, че повечето, а не само някои от картините, бяха нейни.

— Какво изобразява тази?

— Каквото ти решиш.

— Беше ли ядосана, когато я рисува?

Каролин Уайлдър се вгледа в него с любопитен, но и предпазлив поглед.

— Защо? — попита тя.

— Не знам. Останах с впечатлението, че си била разгневена.

— Мисля, че бях, когато я започнах.

Адвокатката седеше в бамбуково кресло с пухкави възглавници от тъмна коприна, полуосветена от слабата лампа. Стената до нея беше покрита с рафтове книги. Каролин не му предложи да седне, не му предложи питие, макар че висока чаша с прозрачна течност стоеше на стъклената маса до креслото й, а само на няколко крачки от Реймънд се виждаше малък бар с бутилки уиски и други питиета.

— Марси омъжи ли се отново? — попита той.

— Мисли по въпроса.

— Обзалагам се, че и бъдещият младоженец сериозно обмисля въпроса. Тя тук ли живее?