Элмор Леонард - Първобитен град

— Да, ще докладвам за стрелбата.

— Знаеш какво имам предвид. Ще им разкажеш ли, че Клемънт те е предизвикал?

Реймънд замълча за момент.

— Не съм мислил за това — отговори той.

— Каква е разликата в начина, по който ние с теб гледаме на Клемънт? — попита Каролин. — Казах ти, че мога да се справя с него. А ти от своя страна ми обясняваш, че това е личен въпрос.

— Има една голяма разлика — поясни Реймънд. — Аз имам пистолет.

— Знам. Точно затова си мисля, че идеята ти харесва — каза тя. — По мъжки. Престрелка в Окей Корал. Трябва да се върнеш сто години назад в Дивия запад, за да намериш аналог, но нещата са точно такива, нали?

Реймънд се замисли за момичето от „Нюз“.

— Не знам — каза той и замълча.

Представи си сцена от Дивия запад. Прашна улица, мъже с оръжия. После образът изчезна и той видя хлапета, които си играеха на каубои на празния парцел близо до „Света Троица“. След това местата, където си играеха, изчезнаха под магистралата и той видя същите хлапета в училище. Малко русо момиченце на име Кармел, което в един есенен следобед в пети клас остави на чина му бележка с думите „Обичам те“. Деца, които си споделят тайни. Беше много отдавна, но Реймънд още го виждаше ясно. Образът беше част от него сега, когато седеше в полумрака с човек, който също имаше тайни. Зачуди се дали Каролин имаше близки приятели или поне един човек, с когото да говори интимно.

— Какво не знаеш? — запита тя.

— Мислех си за това, което каза. Странно е. Когато говорих с Клемънт, той непрестанно повтаряше, че аз не се интересувам повече от спазването на закона, отколкото той от нарушаването му…

— Той ли го каза?

— Да. Според него това било нещо лично между нас, което няма нищо общо с другите хора.

— А ти съгласи ли се?

— Казах му: „В миналото можеше да уредим въпроса помежду си“. А той отвърна: „Или ако смятаме, че е забавно“.

Загледана напрегнато в него, Каролин каза:

— Не си разказал това на хората, с които работиш, а го казваш на мен.

Тя се надигна от копринената възглавница и се наклони към него, но затворена в себе си, облегнала ръце на коленете си.

— Онази вечер в кабинета ме попита дали можеш да ми помогнеш. Каза го два пъти. И двата пъти, поради начина, по който зададе въпроса, бях почти готова да ти отговоря. Исках…

Очите й бяха кафяви. Разширените в полумрака зеници ги правеха да изглеждат по-тъмни и ясно изразени, като очи от портрет, подчертани нарочно, с изключение на малкото бледо петно, отразяващо светлината, което приличаше на нежна искрица.

— Всеки има нужда от човек, с когото да споделя тайните си — каза Реймънд.

Харесваше деликатното очертание на носа й, формата на устата. Помисли си, че би искал да захапе нежно долната й устна.

— Правя грешки — призна Каролин. — Мисля, че те познавам, но не е така. Казваш изобразително изкуство и астрално тяло …

— Но той няма такова, нали? — прекъсна я Реймънд.

Адвокатката не отговори.

— Позволи ми да ти помогна — каза Реймънд.

Тя продължи да се вглежда в очите му, събирайки смелост.

— Каролин, давам ти дума, че…

— Прегърни ме, моля те — каза тя.

Правиха любов в легло с бели чаршафи и табла от тъмен дъб, която се извисяваше към тавана. Започнаха почти изведнъж, сякаш бяха липсвали толкова много един на друг, че не можеха да чакат. Ръцете им се движеха, бързо добивайки опит. Когато проникна в нея, тя въздъхна с облекчение, каквото Реймънд не бе чувал никога преди, дори в леглата с пъстри чаршафи от прочути дизайнерски къщи, с момичетата, които стенеха драматично и говореха мръсотии. Никоя от тях не се отдаваше така, както го правеше Каролин. Реймънд се движеше с нея, замаян, но и нащрек, защото не можеше да повярва, че това се случва. Не можеше да повярва, че Каролин Уайлдър издава тези звуци, извива се и отмята глава назад в слабата светлина, която му позволяваше да види лицето й такова, каквото тя самата никога не би могла да го види. Реймънд виждаше тайната Каролин. Забеляза за миг, как тя отваря очи, осъзнала, че я наблюдава. Искаше му се да сподели нещо с нея.

— Познавам те — каза той.

За момент настъпи тишина, която изчезна, когато очите й се затвориха отново. После му се стори, че всичко това се бе случило много отдавна.

Останаха мълчаливи в тъмнината. Реймънд я прегръщаше нежно, загледан в слабата светлина, проникваща през щорите на прозореца. Чу гласа на Каролин близо до себе си.

— Господи, това беше прекрасно — каза тя.