Элмор Леонард - Първобитен град

— Сигурно ще е интересно да си направим едно състезание по стрелба!

— Знам едно стрелбище в Роял Оук — каза Реймънд. — Намира се в мазето на железарски магазин.

— Не говоря за стрелбища — прекъсна го Клемънт, вторачен в него. — Мислех си за улицата — каза той, замълча малко за ефект и добави: — Например когато най-малко очакваш.

— Ще попитам шефа — усмихна се Реймънд. — Ще видим дали ще се съгласи.

— Няма да го направиш — каза Клемънт. — Но аз не се шегувам.

Гледаха се един друг безмълвно. Реймънд се зачуди дали и това беше част от играта: кой щеше да отмести поглед първи. Детска игра, но напълно реална.

Накрая Реймънд попита:

— Мога ли да ти задам един въпрос?

— Какъв?

— Защо застреля Гай?

— Мили боже — изохка Клемънт. — Говорим толкова дълго време и аз си мисля, че сме стигнали донякъде, а то… Какво значение има защо? Ние с теб си седим тук, оглеждаме се и се преценяваме, нали? Какво общо има това с Гай или с когото и да било друг?

Преди няколко месеца статия в списание „Детройт нюз“, част от неделното издание, беше обрисувала осем трудещи се жени, които под цветните снимки на работните им места обясняваха как точно си вадят хляба. Професиите им бяха кранистка, автомобилна техничка, агентка по недвижими имоти, домакиня, адвокатка, келнерка, архитектка по вътрешно обзавеждане и градска съветничка.

Адвокатката беше Каролин Уайлдър, снимана във велурено сако, облегната на огромното си бюро. На стената зад нея, макар и малко размазан, се виждаше поставен в рамка цитат.

„С каквото и да се захванат жените, трябва да го правят два пъти по-добре от мъжете, за да ги мислят за поне наполовина така добри.

За щастие това не е трудно.“

Думите принадлежаха на Шарлът Уилтън, кмет на Отава през 1963 година.

Текстът под снимката на Каролин, заел цели две колони, гласеше: „Каролин Уайлдър, адвокатка, старши партньор в «Уайлдър, Сълтън и Файн», Бирмингам“. След това започваше разказът й.

Навремето си мислех, че съм художничка. Дори в продължение на три години учих в Центъра за развитие на творчеството. Вярвах, че мога да рисувам доста добре. Намерих си работа в художествения отдел на известна агенция за реклама на коли, където думата творчество се чуваше непрестанно, но почти не присъстваше в рекламите им. Омъжих се за „творчески“ директор и след петнадесет месеца бях уволнена и разведена, и двете заради неподчинение. Прехвърлянето ми към правото беше случайно, въпреки че имах ясни представи и цели, които ми помогнаха в университета и през двете години работа като служебен защитник. Последните ме подготвиха за наказателното право, с което се сблъскваме всекидневно в съдебната зала. По-голямата част от клиентите ми са обвинени в сериозни престъпления като убийство, изнасилване, въоръжен грабеж и нападение. Седемдесет и девет процента от тях биват оправдани и освободени. Във въпроса, който ми задават най-често: „Защо се занимавате с наказателно право?“, се крие представата, че жените по природа мразят насилието и никога, при никакви обстоятелства не биха помогнали на жестоки престъпници да останат на свобода. Истината е следната: престъпниците са проблем на полицията; личностите, обвинени в престъпление са мой проблем.

Другата идея на Каролин, че животът може да е прост, ако е основан на категорични мнения относно поведението, се проявяваше в готовността й да отговаря на тъпи въпроси. Това я правеше да изглежда любезна и прозорлива и й помагаше да си изгради образ на решителен адвокат на защитата. Прокурорите от област Уейн я наричаха Желязната кучка. Тя можеше да поздрави някого в асансьора, но можеше и да не го направи. Никога и при никакви обстоятелства не би говорила за времето. Когато се изправеше срещу нея в съда, прокурорът трябваше да е подготвил случая си повече от отлично и без никакви драматични ефекти, защото иначе тя го съсипваше с правните си познания. Знаеше се, че съдиите в Градския съд се вслушваха по-внимателно, когато Каролин заговореше в залата.

Реймънд Круз я срещна на петия етаж, където в две от съдебните зали се провеждаха предварителни дела и свидетелите и семействата на обвиняемите чакаха в коридора.

Беше единадесет часа сутринта. Реймънд излизаше от дело, след като беше идентифицирал по снимката й една жена на име Лайзъл Тейлър, вързана и душена с чорапогащник, а после простреляна два пъти в тила. В показанията си Реймънд разказа как когато показал снимката на Алфонсо Годард, той отрекъл, че познава мъртвата жена, но след неколкочасовия разпит заявил: „О, да, познавам я. Но вие ме питахте дали е била мое гадже, а тя не беше. Ние само живеехме заедно. Разбирате ли?“. Реймънд се беше замислил за следващите две дела, насрочени за тази седмица, и за петте неразрешени случая в отдела, когато Каролин Уайлдър го спря, хващайки го за ръка в претъпкания коридор. Тя каза: