Майкл Ридпат - Борсов посредник

— Какво, да не мислите, че аз съм го извършил?

Доналдсън примигна. Кер, мъжът с измачкания костюм, се приведе напред.

— Разбира се, че не, синко — отвърна уморено. — Но повечето убийства се извършват от хора, познавали жертвата. Затова искаме да елиминираме всички, които са го познавали. Искаме да започнем с вас. Детективът просто иска да е изчерпателен при елиминирането на хората, нали така, сър?

Доналдсън се изкашля.

— Напълно. А сега ни кажете къде бяхте по това време?

— У дома си в Лондон, до около единадесет. После отидох на конни състезания в Аскът.

— Сам ли бяхте или с приятел?

Дадох им името на Грег и телефонния му номер. Кер си ги записа. Показах им също така остатъка от бордовата си карта за совалката в осем часа от „Хийтроу“ до Единбург.

Продължиха разпита:

— Познавате ли някого, който да мрази брат ви? Който и да е? Помислете внимателно.

Вече бях размишлявал над това.

— Не познавам такъв човек. Той не беше от хората, които си създават врагове. — Гласът ми потрепери. Очите ми се насълзиха. Поех си дълбоко дъх. — Не познавам такъв.

Доналдсън изчака за момент, докато се съвзема.

— Знаете ли дали брат ви е бил разтревожен за нещо?

— Да. Беше — отвърнах. — Всъщност това беше и причината, поради която пристигнах тук.

Детективът повдигна вежди.

— Обади ми се миналата седмица и ми каза, че иска да разговаряме. Не ми каза за какво. Спомена само, че било важно и не може да говори по телефона.

— Имате ли представа за какво е бил разтревожен?

— Не, не съвсем.

— Все трябва да имате.

— Ами — поколебах се аз. — Имаше проблеми с компанията си. Компанията му може да е на косъм от банкрута. При последната ни среща той ми каза, че парите му отново привършвали.

— Отново?

— Да. „Феър Систъмс“ беше изправена пред сериозен финансов проблем миналата година, тогава и аз успях да му помогнах. По-скоро го направихме двамата с Карън, приятелката ми. Възможно е пак да е имал същия проблем.

— А този път щяхте ли да му помогнете?

Поколебах се.

— Не знам. — Не признах, че не бях имал никакво намерение да прахосвам пари. Потръпнах при тази мисъл.

Доналдсън ме наблюдаваше внимателно.

— А втората вероятност?

— Той беше на мнение, че ценните книжа на „Феър Систъмс“ са обект на някаква манипулация. Спомена го пред мен и Карън. Имаше какви ли не статистически анализи, за които твърдеше, че доказвали странното поведение на ценните книжа на компанията.

— Каква беше причината според него?

— Не знаеше. Просто беше забелязал някаква странна закономерност, която като добър учен искаше да изследва.

— А вие имате ли някакви идеи за това?

— Не. Проверихме обстойно пазара, но никой не беше дочул каквото и да било. Мисля, че Ричард просто си е въобразявал.

— Разбирам. Анализите му при вас ли са?

— Да. В къщата ми в Лондон.

— Можем ли да ги видим?

— Разбира се. Ще ви ги изпратя, ако желаете.

— Благодаря ви. — Доналдсън погледна към Кер и се изправи. — Това е всичко засега, господин Феърфакс. Бяхте много отзивчив. Моля само да ни държите в течение къде можем да ви открием, в случай, че се наложи да ви зададем още въпроси. А ако случайно се сетите за някого, който би желал злото на брат ви, ще ни съобщите, нали?

— Разбира се — заявих и се изправих. — Аз… ще мога ли да вляза в къщата на Ричард?

— Да, разбира се. Но след няколко дни. Когато приключат съдебномедицинските експерти. Обаче, преди да си тръгнете, ще ви помоля да дадете на инспектор Кер името и адреса на приятелката ви и адреса на всеки, който мислите, че е познавал брат ви.

Кер ме изведе навън и аз му надрасках на един лист хартия имената и адресите.

— Надявам се, че ще го откриете — казах.

Той разтри зачервените си очи.

— Ще проверим всяка следа, която ни дадохте. Шефът не се спира пред нищо. И винаги има резултат. Ще пипнем копелето, можете да не се съмнявате.

— Добре.

По-нататъшният ми престой в Къркхейвън вече нямаше особен смисъл, особено след като не можех да вляза в къщата на Ричард.

Така че откарах колата обратно на летището и хванах първия самолет за Лондон. Почувствах се малко по-добре, отдалечавайки се от мястото, където бе умрял Ричард. Болката се притъпи.

Карън ме посрещна на летището. Притиснах я към себе си и дълго не я пуснах.

— О, Марк, Марк — шепнеше тя в ухото ми, — толкова ми е мъчно, толкова много.

Хвана ме за ръката и ме поведе към колата си. Пътувахме в мълчание. Нямах сили да проговоря, а тя не настояваше.