Патриция Хайсмит - Без милост

— За вечеря има черен дроб и бекон, става ли?

— Чудесно.

Телефонът иззвъня.

— Вероятно е госпожа Лилибанкс — каза Сидни. — Не искаш ли ти да вдигнеш?

Алисия тръгна към телефона, а той продължи да разопакова.

Тя се върна усмихната в кухнята и каза:

— Пак е Алекс. Забравил е да ни покани на събирането в събота, с преспиване, ако искаме.

Те и преди бяха оставали там. Канапето в дневната им се разтваряше като двойно легло.

— Не ми се ходи, но ако ти имаш желание, отиди.

— О, Сид, Хочкис ще бъде там и иска да се видите.

Хочкис бе новооткритото писателско дарование на издателството, където работеше Алекс. Сидни си спомни, че според Алекс бил на двайсет и шест години. Като Кийтс.

— Просто не ми се ходи, вземи колата и отивай. Или до Ипсуич с колата, а оттам с влака.

— Моля те, Сид, той още чака — Алисия безпомощно посочи телефона.

— Не искам — заинати се Сидни. — Иди сама.

Щеше му се да закрещи „колко пъти да ти повтарям…“.

— Кажи му, че трябва да работя.

Алисия се върна при телефона, поговори и отново се появи в кухнята. Сидни старателно избягваше очите й.

По-късно Сидни се качи в кабинета си, но шумовете в къщата му говореха, че Алисия няма намерение да отиде на събирането в събота.

Същата сутрин около осем, тя редеше празни бутилки от мляко пред вратата, когато раздавачът остави пощата: една сметка за електричеството и писмо до нея, което сигурно беше от Едуард Тилбъри и тя го мушна в джоба на халата си; отвори го едва след закуска, в студиото. Загъделичка я кикот от превзетия му тон: бяха протоколни редове, изразяващи неговата благодарност за отморяващия и здравословен ден, който бяха прекарали на морския бряг в Брайтън, а също така и увереността, че вече си е у дома, освежена от кратката почивка.

„… Вие сте ободряваща компания и ще бъда особено щастлив да Ви придружа, ако смятате отново да наминете към Брайтън.“

Едуард бе написал адреса и телефона си на улица „Слоун“. Изявлението, че иска да я види за нея бе така вълнуващо, че дори и прогизнала от дъжда в Ипсуич, тя се чувстваше щастлива, макар че Сидни бе развалил всичко, като отказа да отидат у Полк-Фаради. Нямаше никаква причина за противенето му, не залягаше чак толкова над работата си, просто си показваше рогата. Около четири часа отиде при госпожа Лилибанкс, защото бе усетила необходимост да промени обстановката. Разказа й за чудесните дни в Брайтън, показа й няколко от най-новите си скици, но без да споменава името на Едуард Тилбъри.

Той обаче не й излизаше от ума. Така й се искаше да приготвя сега вечерята за него, вместо за Сидни. Имаше особени моменти, когато улавяше колко непоправимо е отвращението му към нея, от ненавист би могъл да я убие, стига да набереше смелост. Тя разбираше, че той се чувства като в капан от постоянния недоимък, смяташе, че тя му носи нещастие в работата. Плоският му глуповат Бич щеше да се провали, в това тя не се съмняваше, но се плашеше от вероятността да се окаже в близост до Сидни, когато се случи — след месец или два.

Около седем и половина Сидни слезе в кухнята да пийне. Алисия тъкмо си бе наляла уиски и сода. Лицето му — буреносен облак. Загледа се в ястията, които Алисия бе подредила на масата: черен дроб, бекон, тиквички. В ръката си държеше домат и салата от градината.

— Какво се е случило? — попита Алисия.

— Дробът. Противен е! — понякога чувстваше, че не понася гледката на полусурово месо.

— Съгласна съм, жалко, че е толкова полезна храна! — с несдържан яд каза Алисия. — Сигурно от днешния ден те боли глава?

— Не съвсем — Сидни разбъркваше олиото в салатата.

— Ако ме нямаше, щеше да приемеш поканата на Полк-Фаради, нали? — попита Алисия.

Той вдигна глава и я изгледа:

— Не. Защо говориш така?

„Защото ако не бях тук, нямаше защо да се напъваш да ме уязвяваш“ — помисли си Алисия. Ходеше му се на гости, но да й противоречи бе по-голямо изкушение. Внезапен вътрешен подтик я бе накарал, макар и за миг, да помисли, че би могла да отиде и без него, но нямаше да й бъде приятно сама цялата вечер, а и този път до Лондон и обратно, пак сама…

— Понякога си готов да ме убиеш, нали, Сид?

Той закова очи в нея онемял.

Ясно беше, че е налучкала.

— Ще ти се да ме премахнеш от пътя си, поне за кратко, или пък завинаги, както правиш с героите си, които не ти трябват повече.

Той продължаваше да я гледа: недобелен картоф в лявата й ръка, нож в дясната.

— Престани да правиш театър, Алисия.