Патриция Хайсмит - Без милост

Алисия стоеше долу, под него, с куфар в ръка, облечена в костюм и с обувки на висок ток.

— Добре ли прекара?

— Да, много добре, благодаря. Ти успя ли да свършиш работа? — тя махаше лявата си ръкавица.

— Да, доста — каза той и слезе по стълбата. — Искаш да го кача, нали? — беше хванал дръжката на куфара.

— О, остави, ако не ти се носи, не е тежко.

Но той го отнесе в спалнята им. Алисия влезе след него:

— Прости ми, че не ти пратих картичка, Сид. Повярвай, просто не можах! Надявам се да не си се тревожил много.

Никога преди не се бе извинявала за това, че не се е обадила.

— Съвсем не, никой не се е тревожил.

— Какво имаш предвид? Кой друг?

— Госпожа Лилибанкс, или Алекс и Хити.

— Предполагам, че си им обяснил.

Сидни присви очи. За първи път се усъмни, че жена му е имала среща с друг мъж. Кой ли е той — чудеше се Сидни. Нито едно име не му дойде на ум.

— Нещо интересно, срещна ли някого?

— Не — подхвърли небрежно Алисия, и лицето й, скрито под пуловера, който сваляше в момента, нищо не можеше да му подскаже.

Около два часа я чу да излиза, чу затварянето на задната врата и разсеяно се надигна да погледне през прозореца. Алисия прекосяваше градината зад дома, запътила се към госпожа Лилибанкс. Усети глад и слезе да хапне. Алисия бе прочела писмата си, разбра Сидни, минавайки през дневната. Бяха донесли три-четири за нея, едното от които бе от майка й. Направи си кафе докато ядеше хляба с кренвирш. Алисия бе извадила печеното свинско, картофите, тиквичките. Не изгаряше от нетърпение да прекара вечерта с нея. Нещо му подсказваше, че присъствието й тук е лош знак за съдбата на епизода, който тази сутрин бе изпратил на Алекс. Тя не можеше да се сравнява с Хити, опора и надежда за своя съпруг.

Сидни работи до към шест и отиде да пооплеви градината. Отряза няколко диви рози, растящи до гаража, и се върна да ги остави на масата.

Алисия готвеше и Сидни се захвана със салатата.

— Много си мълчалив — вметна Алисия.

— С мен не се е случило нищо интересно, а с теб — да.

— Разбрах, че сте вечеряли с госпожа Лилибанкс.

— Да, хубаво беше, в събота вечерта.

Сидни млъкна. Въртеше мелачката и магданозът се сипеше в соса.

— Върху какво работиш? „Големите планове“ ли?

Той си пое дълбоко дъх, преди да отговори:

— Написах още един епизод от „Удар на Бич“ и го изпратих тази сутрин на Алекс.

Ето, каза го, и сега Бич беше като безпомощно, уязвимо, голо патенце под нейния прицел, „Грозното пате“.

— А сега, да, продължавам с „Големите планове“.

— Знаеш ли какво би казал Алекс, ако започнете документални едночасови епизоди, не точно документални, а построени около определена тема, например, жилищния проблем, или контролът върху раждаемостта и църквата?

Сидни погледна през нея.

— Напоследък в „Таймс“ прочетох статии за такива пиеси, едната беше за проблемите на работници и ръководители — тя изливаше горещата вода от тенджерата с картофи.

— Предлагаш ми да оставя Бич и да захвана нещо такова? Но какво знам аз за истинските проблеми на английските работници?

— О, нищо не предлагам, даже не бих се осмелила и да мечтая за подобно нещо — изненадващо троснато и враждебно каза Алисия. — Само отбелязвам какво е положението на пазара. Хората май са уморени от празното забавление и им се иска да има за какво да помислят, за какво да поговорят. Наистина е така.

— Предпочитам първо да видя какво ще стане с Бич.

— Можеш да работиш едновременно и двете.

— Също и „Големите планове“, така ли? Много ще ми дойде.

Но Алисия не мислеше, че да работиш три неща в едно и също време е кой знае какво натоварване.

— Исках просто да кажа, че трябва да ковеш желязото докато е горещо. И ти дори го каза веднъж. Необходим е цял месец, за да се завърти един новопредложен епизод, нали?

— Най-малко. Може да направя пет, шест, седем епизода. Мисля, че Бич не е забавление, лишено от смисъл.

— Не съм казала такова нещо — въздъхна Алисия.

Сидни приготви две питиета и й подаде нейното.

— Бич не е безсмислица — каза той, но тази забележка, направена две минути по-късно, увисна във въздуха.

Алисия вдигна очи да го погледне и той й се стори така чужд, че сама се изненада. Колко надуто беше отношението му към този Бич, все едно че Шекспир говори за крал Лир, ако не и повече. Героят на Сидни ни предлагаше нещо за продан, лековато като звуков ефект на рекламен клип, а Сидни го приемаше с неоправдана сериозност, и докато това не се промени, животът им ще бъде ад. Изведнъж й се прииска да е в Брайтън с Едуард, да прекарат заедно цялата вечер.