Патриция Хайсмит - Без милост

— О, защо не си представиш, че е така, за известно време. Аз ще изчезна за няколко седмици, а ти си работи колкото ти душа иска — Алисия се подразни от трепването в гласа си. — Да видим какво ще стане, съгласен ли си?

Сидни стисна устни и отвърна:

— Добре.

— Ти ще останеш тук, предполагам?

Той кимна:

— А ти при майка ти ли ще отидеш? По-евтино е, можеш да останеш колкото искаш.

— Сидни, преживяхме ужасни моменти, истинска криза, която бихме превъзмогнали само ако направим нещо необикновено, разтърсващо.

— Съгласен съм.

— Няма да поддържаме връзка. Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Не зная колко ще отсъствам, но това е без значение, нали? Ще ти се обаждам когато поискам, но тогава може пък ти да не искаш да се видим — сега гласът й съвсем пресекна и Сидни се извърна смутено.

— Добре, съгласен съм. Обещавам, прибери се, когато искаш — каза той по-нежно от когато и да било напоследък.

— Най-добре казвай, че съм при майка ми — отвърна Алисия на единствения му въпрос, какво да казва, когато го питат къде е.

Въпросът отекваше в тишината на стаята и ехото го повтаряше. Бавно кръстосваше из стаята. Беше сам и вероятно така щеше да бъде още няколко седмици.

След четвъртъка бяха говорили съвсем малко за създалото се положение: нямаше да е окончателно скъсване, нито изпитателен период, нито временна раздяла, какво щеше да е, никой не бе в състояние да определи. Ако приятелите им разпитват, да казва, че им е нужно да работят поотделно за известно време. Сидни погледна литографията, показваща кръстосаните, потънали в тежки доспехи стъпала на сър Робърт де Бърс, връз намръщено лъвче. Беше снел отпечатъка в църквата на Ектън. Той и Алисия бяха особено близки в онзи ден: разхождаха се с колата, защото заваля, прибраха се вкъщи, любиха се, обрязаха картината и я подлепиха с червено кадифе, за да я занесат за рамка. Бяха посетили църквите в Лейвнам и Лонг Мелфърд. Алисия скицираше, а Сидни нахвърляше бележки, които да използва някой път. Дори надраска стихче.

Той уморено се заизкачва по стълбата към кабинета и си спомни, че е на двеста шейсет и втора страница от ръкописа; оставаха му да напечата само пет страници. После ще прочете всичко и ще го изпрати на други издатели, оригиналът — в САЩ, първото копие — в Лондон, а второто ще остане при него, за по-сигурно. Спря се в коридора и се загледа през отворената врата на втората спалня. Краят на стария килим, навит на руло, стърчеше до срещуположната стена. Добре, направи го де, хайде! Да видим що за чувство е това! Щеше да потрябва за някоя книга. А може и да се освободи от ужасната раздразнителност спрямо Алисия, както казват психиатрите. Той понечи да излезе, за да изкопае дупката, но му се стори глупаво. Трябваше да стане рано сутринта, единственото разумно време за подобен род занимания, и тогава да свърши работата. Ако се успи — лош късмет. В такъв случай, сигурно ще се откаже.

Въпреки че през деня бе писал с лекота, а вечерта чете необезпокояван, Сидни дълго лежа буден. От долния етаж се чуваше тропане, накрая стана да провери, оказа се, че е малкото прозорче в дневната; отворило се беше и хлопаше, люляно от летния вятър. Върна се обратно и веднага заспа. Събуди се няколко часа по-късно, бодър и отпочинал, което рядко му се случваше. През прозореца нахлуваше сива дрезгавина, едва можа да види ръчния си часовник. Беше четири и десет. Сега или никога — помисли той, без да нервничи, но малко натрапчиво. Слезе долу и сложи кафе, навлече старите панталони, гуменките и една вълнена риза. Изпи кафето в кухнята, отиде в работилницата и взе лопата, сложи я на пода в колата. Излезе от гаража на задна скорост и спря на пътя, до най-отдалечения ъгъл на къщата.

Внимателно нарами навития килим. Мина през задния вход и го постави на седалката в колата. Огледа се. Не се забелязваше нищо. Нищо, само няколко чуруликащи птички. Прозорците на госпожа Лилибанкс бяха тъмни. Сидни подкара. Имаше пет мили до гората, която си бе избрал. Най-после отби от шосето за Фрамлингъм и пое по път, прав като стрела, ограден с високи дървета. Гората се простираше и от двете страни. Освен един камион, с който се размина, не срещна други коли. Спря на тревата от лявата страна на пътя.

Извади лопатата, навлезе петдесетина метра в гората, където избра подходящо място, около сто квадратни метра, без дървета, само трева и гола, влажна земя. Започнат да копае в най-отдалечения край. Беше бавна и тежка работа, независимо от рохкавата почва и той съжали, че не бе взел бела. Дощя му се да сгъне рулото на две и просто да нахвърли малко пръст отгоре, но с усилие на волята продължи да копае. Направи дълбок изкоп, повече от метър. Зеленината на дърветата му пречеше да вижда минаващите коли, но Сидни преброи три, чуваше двигателите им. Той заключи, че никой не би могъл да го види. Гробът бе почти готов. Отиде до колата да вземе килима. Небето вече светлееше, а слънцето докосваше върховете на дърветата. Вдигна го на рамо и бутна вратата с коляно. Точно тогава надолу по пътя загърмя зелен камион, той усети полъх от движението му в косата си. Закрачи тежко към гората. Сложи килима на земята; с магарешки инат успя да направи изкопа малко по-дълбок, като напразно се стараеше да разсече твърдите корени, дори скочи и ги намачка с крака да улегнат. Бутна килима в изкопа, ръцете му отмаляваха. Страхът трябваше да удвои силите му и тогава нямаше да е толкова тежко. Запълни дупката и изравни пръстта. Почувства се по-уверен — след като тялото се скри далеч от погледа, под земята. Отъпка наоколо и прекара лопатата върху гроба, за да изтрие следите от гуменките. Върна се при колата, обърна се още веднъж да види гроба, нямаше нищо обезпокоително; откри между пръстите си раздробен фас на изпушена цигара — ветрецът разпиля парченцата. Какви други следи може да е оставил? Смачканите стръкчета трева? Само един дъжд, и Шерлок Холмс също не би ги открил, а щеше да е необходим гениален екстрасенс, за да свърже смачканата трева с него. Разбира се, оставаше килима, може би в търговските книжа на „Абът“ Алисия е записана като купувач, а и приятелите им биха го разпознали. Сидни запали мотора. Слънчевата светлина заливаше пътя пред него, изпъстрен с тъмни петънца от сянката на дървесните корони. Очертаваше се прекрасен ден.