Патриция Хайсмит - Без милост

— Да се надяваме, че ще го продадем — гласът й бе леден, тя се обърна към мивката.

Ясно изречените думи на Алисия, поднесени с най-изискано произношение, стържеха по нервите на Сидни. „Предупредих те“ — щеше да заяви при следващия получен отказ, и при по-следващия, най-вероятно.

— Мисля да не се отказвам! — Сидни се опита да повтори леденостудения й тон, но с неговото американско произношение това бе непостижимо.

В четвъртък, по време на закуска, Сидни предложи да отидат до Ипсуич. Повод винаги се намираше — библиотеката, нещо за работилницата, което не можеше да се намери във Фрамлингъм, китайски обяд или вечеря, тъй като беше хубаво да разнообразяват менюто си. Но сега Сидни предложи, просто за да смени декора. Алисия се съгласи, но без въодушевление. Сидни усещаше нейното презрение. Смяташе го за по-долно качество, но бе твърде инертна или плаха, за да го напусне. Един развод ще е голямо главоболие за нея, както и за семейството й. Инстинктът на Сидни подсказваше, че и двамата очакват някакъв знак — за обич или омраза — знак, който би извадил от равновесие единия от тях, няма значение кого. Ако Алисия можеше да го прегърне и само да каже: „Скъпи, обичам те, малките ти несполуки не ме интересуват“, нещата щяха да изглеждат по друг начин. Или да кажем, той да пристъпи към нея с думите: „Зная, че в последно време съм непоносим, но вече няма да е така, обещавам ти“. В действителност влачеха съществуванието на възрастна двойка със закостенели привички — ставаха, закусваха, оправяха леглото, чистеха дома, без почти да си продумват, не се ненавиждаха, но и едва се понасяха.

Тъкмо тръгваха тогава, в четвъртъка, и телефонът иззвъня. Сидни бе по-близо и вдигна слушалката, но забеляза тревогата, появила се за миг върху лицето на Алисия, последвана от престорено безразличие. Тя пристъпваше бавно към вратата, за да чува. Дали пък не се страхуваше, че ще й се обади приятел?

— Ало? — каза Сидни.

— Сид, Алекс се обажда. Получих епизода за Бич тази сутрин, преди да изляза, но си рекох да се обадя за сметка на службата. Хареса ми.

— Добре. Нещо да предложиш?

— Мисля, че бихме могли да раздвижим малко нещата около заподозрения. За полицията неговата вина трябва да е очевидна. Ще ти пиша. Всъщност, обаждам се да питам дали Алисия се върна.

— Да, във вторник.

— А, чудесно. Ама ти не ми се струваш особено възторжен — отбеляза Алекс, като че подобно състояние на духа е невъзможно за един съпруг.

— Може и да си прав.

— Братко мили, дано следващия път ти провърви наистина. Да замине и да изчезне, а, нещо такова! — Гласът бе добил страховит оттенък. — Удавена в алкохол, а, в Брайтън! Мъжлето й не може да я гледа, но нали й взема… — Сидни чу ликуващия лаещ смях на Алекс.

Парите, Алекс си мислеше за тях.

— Благодаря ти за благопожеланията. Ще стискам палци за следващия път.

— Трябва да привършваме, телефонът пиука. Чакай писмото ми и целуни Алисия.

Чу се щракване.

Алисия, с лице към изхода, бе продължила пътя си.

В Ипсуич Сидни смени книгите си в библиотеката и предложи същото на Алисия, но тя отказа, тъй като все още не била прочела тези, които има. Купила ги е в Брайтън — помисли той — но не й е останало време за тях. Уговориха се да се чакат след половин час пред паркинга на Кокс Лейн.

Сидни се защура нагоре-надолу с надежда да попадне на вехтошарския магазин, където си бе харесал бинокъла. Скоро го откри. Витрината му бе препълнена с любопитни нещица: месингови куки от улични лампи, стари войнишки торби, скринове с меден обков в ъгълчетата. Погледът на Сидни премина още веднъж по струпаните вещи, но не зърна бинокъла, ето защо надникна и в тъмния търбух на магазина, за да види дали не е преместен на някой от рафтовете, но и там не го откри. Бе твърде стеснителен, за да попита, и без това не беше сигурен дали ще го вземе, ако въобще му е по джоба. Отправи се обратно към пазарния център и паркинга.

Притъмня и запръска. Изникнаха чадърите на по-предвидливите, другите се изпокриха, а когато капките натежаха и зашибаха, хората се разтичаха.

Алисия го чакаше до колата, притиснала пакетите до себе си под шлифера. В краката й имаше пълна кошница.

— Сега ли реши да вали, точно когато съм без ключове — смеейки се каза тя.

— Съжалявам — отвърна Сидни и близна няколко капчици дъжд от горната си устна. Постара се да отвори вратата колкото може по-бързо.

Пътуваха към дома смълчани под дъжда, после мълчаливо разопаковаха храните. Алисия само подхвърли: