Том Клэнси - Безпощадно

Захариас обаче не се чувстваше много заплашителен. Гърбът все още го болеше от катапултираното. Ударът в земята почти го бе осакатил и опитът му да избегне пленничеството не доведе до нищо. Все пак Робин бе успял за пет минути да пропълзи около стотина метра, за да се набута точно в ръцете на зенитчиците, свалили самолета му.

Униженията започнаха още там. Прекараха го през три села, чиито жители го освиркаха и плюха, за да го доведат тук. Където и да се намираше това „тук“. Наоколо летяха морски птици и полковникът предполагаше, че не е далеч от морето. От друга страна обаче, църквата в Солт Лейк сити, на няколко пресечки от родния му дом, напомняше, че чайките не летят непременно близо до морето. През изминалите в плен месеци Захариас бе подложен на разнообразни мъчения, които обаче напоследък като по чудо намаляха. „Сигурно са се уморили да ми причиняват болка“ — реши Робин. — „Да не би все още да вярваш в Дядо Коледа?“ — обади се друго кътче на съзнанието му.

Разнообразието не беше от типичните черти на лагера. Тук имаше и други пленници, но всички опити на Робин да се свърже с тях бяха пропаднали. Килията му нямаше прозорци. Робин бе видял само две лица, които не познаваше. И в двата случая се опита да поздрави другарите си по съдба, но пазачите го поваляха в калта. И двамата мъже го бяха видели, без да издадат и звук. Единственият начин на общуване останаха усмивките и кимванията. И двамата мъже, които видя, бяха на неговата възраст и вероятно с неговия чин. Повече не успя да научи. Но най-ужасното в случая — за човек, който имаше пълното основание да се ужасява — бе, че Робин въобще не знаеше какво става. Знаеше само, че със сигурност не се намира в „Ханой Хилтън“, където би трябвало да се водят всички военнопленници. Пълната неизвестност е най-страшна, особено пък за човек, свикнал през последните двадесет години да бъде пълен господар на съдбата си. Единственото успокоение за Робин бе, че нещата не можеха да се влошат. Той обаче се лъжеше.

— Добро утро, полковник Захариас — обади се някакъв глас откъм постройките.

Робин вдигна поглед, за да види висок мъж е европеидни черти, облечен в по-различна униформа от тази на пазачите му. Мъжът се приближи към пленника с усмивка.

— Тук не е като в Омаха, нали?

Точно тогава се чу шумът. Приближаваше се от югозапад и приличаше на свистене. Захариас инстинктивно се обърна — авиаторът винаги трябва да оглежда самолетите, независимо къде се намира. Пазачите успяха да реагират едва след момент.

„Бъфало Хънтър“ — помисли си Захариас с отметната назад глава, без да изпуска от поглед устройството. Той забеляза черното правоъгълно прозорче на камерата и се помоли тя да работи. Когато пазачите му разбраха какво прави, сръчно го повалиха на земята с един приклад в бъбреците. Робин преглътна ругатнята и се опита да надвие болката, когато в полезрението му се появи един чифт ботуши.

— Не се надявайте напразно — каза другият мъж. — То отива към Хайфон, за да снима корабите. А сега, приятелю, е време да се запознаем.

„Коди-193“ продължи на североизток. Без да променя скоростта и височината си, миниатюрният самолет навлезе в зоната на засилената противовъздушна отбрана, охраняваща единственото голямо пристанище на Северен Виетнам. Камерите на „Бъфало Хънтър“ заснеха няколко батареи, наблюдателни постове и доста войници, носещи АК-47, които не пропуснаха да стрелят срещу него. Единственото нещо, което спаси „Коди-193“, бе малкият му размер. Иначе устройството представляваше лесна цел, тъй като поддържаше определен курс и равномерна скорост, докато камерите му снимаха на петдесет и седем милиметровата леща. „Коди-193“ не успя да заснеме само ракетите земя-въздух, защото летеше твърде ниско.

— Давай, миличко, давай — окуражаваше го майорът от около двеста мили.

Четирите мощни двигателя на „Уорнинг стар“ се напрягаха да поддържат самолета на нужната височина за наблюдение. Майорът не откъсваше поглед от екрана, върху който се движеше точката, обозначаваща „Коди-193“. На монитора се виждаха и други точки на американски самолети, кръжащи над вражеската държава. Всички поддържаха постоянна връзка с кораба „ЧЕРВЕНА КОРОНА“, който управляваше операциите от морето.

— Завий на изток, миличко! Сега!

Точно по график „Коди-193“ направи рязък десен завой, спусна се още малко по-надолу и изсвистя над доковете на Хайфон е петстотин възела. Пристанищните работници и моряците от различни кораби вдигнаха любопитни и гневни погледи. В тях имаше голяма доза страх от постоянно преминаващите над главите им тонове метал.