Том Клэнси - Безпощадно

— Предпочитам да се осланям на думите ви, господин…

— Ритър. Боб Ритър.

— Аха! Будапеща.

Ритър се ухили глуповато. В крайна сметка след всичко, което бе направил, за да измъкне агента си, той никога нямаше да се върне в света на истинските операции. Не и на място, което имаше някакво значение, т.е. на изток от река Елба. Руснакът заби пръст в гърдите му.

— Отлично се справихте с измъкването на човека си. Поздравявам ви за лоялността към агента.

Волошин най-много се възхищаваше на риска, поет от американеца — нещо невъзможно в КГБ.

— Благодаря ви, господин генерал. Освен това съм благодарен, че се отзовахте на молбата ми. Кога мога да ви се обадя?

— Ще ми трябват два дни… Да ви се обадя ли аз?

— Значи след четиридесет и осем часа. Оставете обаждането на мен.

— Много добре. Приятен ден.

Двамата се здрависаха като професионалисти, каквито и бяха. Волошин се присъедини към шофьора бодигард и двамата се върнаха при колата. Разходката на американския оперативен офицер и на руския резидент бе приключила пред клетката на огромна и мощна кафява мечка. „Дали съвпадението е случайно?“ — запита се Ритър.

По обратния път към колата си Ритър осъзна, че всичко е просто сбор от случайности. Днешният ден щеше да направи Боб шеф на отдел. Независимо от провалената операция той току-що бе постигнал важно споразумение с руснаците. Това бе станало благодарение на по-млад от него човек, който по време на бягството от смъртта си бе направил труда да мисли. Ритър знаеше, че управлението има нужда от такива хора, и именно сега бе време да ги привлече. По време на полета от Хаваи Кели бе мислил и отложил решението си. Добре, значи му трябваше малък тласък, за да го вземе. Ритър реши да поговори с Джим Гриър и да привлече Кели в управлението. Тока щеше да бъде следващата му задача.

— Добре ли познавате госпожа О’Тул? — попита Райън.

— Тя е вдовица — отвърна съседката. — Мъжът й замина за Виетнам веднага щом купиха къщата, и там го убиха. Беше прекрасен млад човек. Не й се е случило нищо лошо, нали?

Детективът поклати глава.

— Не, няма такова нещо. За нея чувам само хубави думи.

— Напоследък бе доста заета — продължи възрастната дама.

Тя бе идеалният събеседник за един детектив — около шестдесет и пет годишна вдовица, чийто живот се състоеше в това да се рови в живота на останалите. Уверението, че няма да навреди на никого, й бе достатъчно да каже всичко, което знае.

— Какво имате предвид?

— Мисля, че имаше някаква гостенка. Със сигурност пазаруваше повече от обичайното. Тя е такова мило и красиво момиче. Колко жалко, че съпругът й загина. Време й е отново да започне да се среща с мъже. Ще ми се да й го кажа, но не искам да мисли, че си пъхам носа в чуждите работи. Както и да е, пазаруваше доста. Освен това всеки ден в къщата идваше и друг човек, който понякога дори оставаше да преспи.

— Какъв човек? — попита Райън и отпи от чая си с лед.

— Една жена. Висока колкото мен, но по-пълна и с рошава коса. Караше голяма кола, мисля, че беше червен буик, с лепенка на предното стъкло. О! Точно така!

— Какво? — попита Райън.

— Бях излязла в градината при розите, когато се появи момичето. Тогава видях лепенката.

— Момиче ли? — попита невинно Райън.

— Точно за нея е пазарувала! — каза възрастната дама, доволна от внезапното откритие. — Обзалагам се, че й е купувала и дрехи. Спомням си, че носеше чанти от магазин „Хект“.

— Можете ли да опишете момичето?

— Млада, около деветнадесет-двадесетгодишна, с тъмна коса. Беше бледа, сякаш е болна от нещо. Кога ли си отидоха… О, спомних си. Точно в деня, когато ми докараха нови рози от разсадника. На единадесети. Камионът пристигна много рано, защото не обичам да работя по жегата, и аз го чаках в градината. Точно тогава те излязоха и аз махнах на Санди. Тя е прекрасно момиче. Не си говорим често, но когато се случи, тя винаги е любезна с мен. Медицинска сестра е и работи в „Хопкинс“, нали знаете, и…

Райън допи чая, без да показва задоволството си. Дорис Браун се бе завърнала у дома в Питсбърг на единадесети следобед. Сара Роузън караше буик, който без съмнение имаше лепенка на предното стъкло. Сам Роузън, Сара Роузън, Сандра О’Тул. Всички бяха лекували госпожица Браун. Двама от тях се бяха занимавали и с госпожица Маден. Освен това се бяха грижили и за господин Кели. След месеци безплодни усилия лейтенант Емет Райън най-сетне виждаше светлина в края на тунела. — Ето я — каза дамата и го откъсна от мислите му. Райън се извърна и видя висока привлекателна млада дама с пазарска чанта в ръка.