Том Клэнси - Безпощадно

От години не бе ходил в зоопарка. Децата на Ритър вече бяха поотраснали и той си помисли, че отново трябва да ги доведе тук. Той прекара известно време пред клетката на мечките. В тях имаше нещо особено интересно. Децата ги мислеха за големи живи копия на играчките, които прегръщаха, преди да заспят, но Ритър — не. За него тези животни олицетворяваха врага — много по-подвижен и интелигентен, отколкото изглежда. „Не го забравяй“ — каза си той и се насочи към клетката на тигрите. Ритър премести списанието в лявата си ръка и зачака, загледан в големите котки. Не поглеждаше към часовника си.

— Здравейте, Чарлз — обади се един глас зад него.

— Здравейте, Сергей.

— Но аз не ви познавам — забеляза резидентът.

— Разговорът ни е неофициален — обясни Ритър.

— Нима някога сме разговаряли официално? — учуди се Сергей.

На всяко място можеше да се монтира подслушвателна техника, но бе просто невъзможно да се подслушва цялата зоологическа градина. За целта събеседникът му трябваше да носи предавател, което противоречеше на неписаните правила. Двамата с Ритър слязоха по павирания хълм към следващите клетки. Бодигардът на резидента ги следваше отблизо.

— Току-що се завърнах от Виетнам — обяви оперативният офицер от ЦРУ.

— Там е по-топло оттук, нали?

— Не и в открито море. Времето бе приятно.

— Каква е била целта на пътуването ви? — попита резидентът.

— Трябваше да направя неочаквано посещение.

— Разбрах, че се е провалило — вметна руснакът. Тонът му не издаваше превъзходство. Той просто искаше да уведоми „Чарлз“, че знае за какво става въпрос.

— Не е точно така. Върнахме се с един гост.

— И кой е той?

— Казва се Николай — отвърна Ритър и подаде военната книжка на Гришанов. — Правителството ви сигурно няма да остане много доволно от разкриването на факта, че съветски офицер е разпитвал американски военнопленници.

— Няма да е чак такъв проблем — отвърна резидентът и прибра книжката в джоба си.

— Лъжете се. Въпросът е там, че малките ви приятели са обявили хората, които е разпитвал, за мъртви.

— Не ви разбирам — отвърна искрено резидентът и Ритър трябваше да му обясни обстоятелствата.

— Не знаех за това — каза Сергей, след като чу всичко.

— Уверявам ви, че е самата истина. Ще имате възможност да го проверите чрез собствените си източници.

Ритър бе сигурен, че руснакът ще го направи, и резидентът знаеше, че американецът го знае.

— Къде се намира полковникът?

— На сигурно място. Радва се на гостоприемство, отказано на нашите хора.

— Полковник Гришанов не е бомбардирал никого — забеляза руснакът.

— Вярно, но е взел участие в процеса, който ще завърши със смъртта на американски военнопленници, а ние знаем, че те все още са живи. Както вече отбелязах това е един потенциален източник на неприятности за правителството ви.

Сергей Волошин бе доста талантлив политически наблюдател и не се нуждаеше от помощта на някакъв младок от ЦРУ, за да забележи очевидното. Освен това виждаше и накъде отива разговорът.

— Какво предлагате?

— Няма да е зле, ако правителството ви успее да убеди Ханой да върне нашите хора отново в списъка на живите. Това означава да бъдат преместени при останалите военнопленници и семействата им да бъдат известени, че в крайна сметка са живи. В замяна полковник Гришанов ще се върне в родината си напълно здрав и неразпитван.

— Ще предам предложението ви в Москва — „с положителна анотация“, добави тонът на резидента.

— Моля ви, побързайте. Имаме основания да смятаме, че виетнамците възнамеряват да предприемат драстични мерки, за да излязат от неловкото положение. Това ужасно ще усложни нещата — предупреди го Ритър.

— Да, предполагам, че сте прав. — Руснакът направи пауза. — А какви са гаранциите ви, че полковник Гришанов е жив и здрав?

— Ако искате, мога да ви отведа при него след около… четиридесет минути. Мислите ли, че ще ви лъжа за нещо толкова важно?

— Не, не мисля, но някои въпроси просто са задължителни.

— Да, Сергей Иванич, знам. Нямаме желание да се отнасяме зле с вашия полковник. Той явно се е държал доста цивилизовано с нашите хора. Освен това явно умее да води разпит. Разполагаме със записките му — прибави Ритър. — Предложението ми за среща с него си остава в сила и ако желаете, можете да се възползвате.

Волошин се замисли и видя капана. Евентуалното приемане на поканата означаваше, че и той ще трябва да отправи такава. Подобно обвързване означаваше поемане на определени задължения, а Волошин не искаше да предприема важни стъпки без разрешение. Освен това лъжата от страна на ЦРУ в такъв момент си бе чиста лудост. Военнопленниците винаги можеха да изчезнат. Единствено добронамереността на Съветския съюз бе в състояние да ги спаси и да ги поддържа в добро здравословно състояние.