Том Клэнси - Безпощадно

„Санди е не само умна, но и храбра“ — помисли си Кели и отпи от първата си бира от няколко седмици насам. Сигурно бе нормално една медицинска сестра да има добра памет. Хенри явно имаше навика да се разприказва в определени моменти и един от тях бе, когато е с момиче. „Самохвалко — помисли си Кели, — и то от най-големите.“ Той все още не разполагаше с адрес, който да прикрепи към телефонния номер, но знаеше ново име — Тони П-нещо си. „Пийджи“ или нещо подобно. Бял, италианец, кара син линкълн. Джон имаше и доста добро описание на външния му вид. Вероятно свързан с мафията — или неин член, или кандидат за такъв. Освен това Кели бе научил и друго име — някой си Еди, но Санди бе разбрала от вестниците, че човек с това име е убит от полицейски офицер. Местният вестник бе отделил на събитието първата си страница. Кели направи още една крачка в предположенията си: ами ако ченгето бе човекът на Хенри в полицията? Струваше му се странно, че висш служител от полицията може да е замесен в престрелка. „Предположения — реши той, — но си струва да се провери.“ Все още не знаеше как точно. Джон разполагаше с цяла нощ да изготви плана си и с гладкото тяло на реката да отразява мислите му — също както отразяваше звездната светлина. Скоро яхтата подмина мястото, на което бе смъкнал Били на брега. Добре, че поне някой бе прибрал тялото.

Пръстта вече изпръхваше над гроба, изкопан на място, което някои все още наричаха Кръвната нива 45 45 Кръвната нива — мястото, което Юда купил с тридесетте си сребърника, за да се обеси в него. — Б.пр. — традиция, останала от времето на някой си Юда. Лекарите в местната болница, лекували човека в него, продължаваха да преглеждат патологичния доклад от медицинския колеж във Вирджиния. Кесонна болест. В целите Съединени щати се срещаха не повече от десет сериозни случая на това заболяване годишно и всички бяха концентрирани по крайбрежието. Докладът твърдеше, че не е беда, дето не са успели да поставят точната диагноза, защото и без това не е могло да се направи нищо. Точната причина за смъртта бе парче костен мозък, проникнало по някакъв начин в мозъчната артерия и предизвикало фатален удар. Останалите органи обаче също бяха сериозно повредени и човекът надали е щял да издържи повече от няколко седмици. Запушената от костния мозък артерия ясно показваше, че тялото е било подложено на големи разлики в налягането — три бара, а вероятно и повече. Полицията продължаваше да разпитва водолазите по река Потомак, която в отделни райони бе доста дълбока. Все още имаше надежда някой да разпознае тялото, чието местоположение бе записано в кметството, но тя не бе голяма.

— Какво искате да кажете с това „не знаем“? — попита генерал Рокосовски. — Той е от моите хора! Да не би случайно да се е изгубил?

— Другарю генерал — отвърна остро Джиап, — вече ви казах всичко, което ми е известно!

— И твърдите, че е работа на американец?

— Вие видяхте същата разузнавателна информация, която и аз.

— Този човек разполага с нужна на Съветския съюз информация. Трудно ми е да повярвам, че американците са разработили операция с единствената цел да отвлекат съветски офицер от Виетнам. Предлагам ви, другарю генерал, да положите по-сериозни усилия.

— Но ние сме във война!

— Известно ми е — забеляза сухо Рокосовски. — Защо, мисиите, съм тук?

На Джиап му се прииска да наругае високия човек, застанал пред бюрото му. В крайна сметка самият той бе генерал и при това командващ армията на страната си. Виетнамецът положи усилия да преглътне гордостта си. Освен от него страната му имаше нужда и от руското оръжие и той трябваше да се преклони пред факта. В едно обаче нямаше никакво съмнение — лагерът не си струваше главоболията, които причиняваше.

Странното бе, че режимът стана някак относителен. Коля със сигурност го нямаше тук. Захариас трудно се ориентираше за времето и точната граница между деня и нощта, но от четири съня насам не бе чувал гласа на руснака дори и пред килията си. От друга страна, никой не идваше да го бие и измъчва. Той ядеше, седеше и мислеше в абсолютна самота. Противно на очакванията му този факт не влошаваше, а подобряваше положението. Робин разбираше, че разговорите с Коля са се били превърнали в порок, по-опасен и от алкохола. Не болката и не страхът, а самотата бе най-опасният му враг. Семейството и религиозната му среда бяха превърнали Захариас в общителен човек. По-късно професията му бе насърчила това качество. Внезапно лишен от контактите с хора, умът на Робин всячески се бе стремял да запълни празнотата. Прибавени към самотата, страхът и болката бяха дали очаквания ефект. То бе нещо много по-лесно забележимо отвън, отколкото отвътре. Коля несъмнено го бе съзрял. „Разбирам те — казваше често той. — И аз съм като теб.“ „Е, в крайна сметка това му е била работата — мислеше си Захариас. — Трябва да му се признае, че я свърши добре.“ Робин не бе свикнал с грешките и неуспеха, но не можеше да се похвали, че е имунизиран срещу тях. В младежките си години едва не се бе пребил във военновъздушната база „Люк“. После пък любопитството му, накарало го да провери как изглеждат буреносните облаци отвътре, за малко не го бе размазало в земята. И сега бе направил нова грешка.