Том Клэнси - Патриотични игри

„Да караме подред.“ Райън се опита да размърда пръстите си. Изминаха няколко секунди, преди те да се подчинят на централната му нервна система. Изпусна дълга въздишка и затвори очи, за да благодари на Бога. Около лакътя му имаше метален прът, огънат надолу и свързан с останалата част от отливката, която, както установи най-накрая, започваше от врата и слизаше по диагонал чак до кръста му. Заради нея ръката му стърчеше, сякаш е откъсната, и Райън изглеждаше като половината от някакъв мост. Превръзката не беше стегната на гърдите му, но го докосваше почти навсякъде и вече имаше сърбежи на недостъпни за почесване места. Хирургът беше споменал нещо за обездвижване на рамото и с мрачно чувство Райън разбра, че не се беше пошегувал. Изпитваше едва доловима болка в рамото си, която обещаваше, че ще се обажда още дълго време. Устата му вонеше на писоар, а тялото му беше схванато и го болеше. Обърна глава в обратната посока.

— Има ли някой там? — тихо попита той.

— О, здравейте! — До края на леглото Райън видя едно лице. Човекът беше по-млад от него — към двадесет и пет годишен, слаб. Беше облечен неофициално, с разхлабена вратовръзка, а под сакото му се показваше раменен кобур. — Как се чувствате, сър?

Райън се опита да се усмихне и се зачуди дали е успял.

— Както изглеждам. Къде се намирам? Кой сте вие… не, най-напред има ли тук чаша вода?

Полицаят взе една пластмасова кана и наля вода с лед в пластмасова чаша. Райън протегна дясната си ръка и установи, че не е завързана, както беше при предишното му събуждане. Усещаше мястото, където беше забита иглата за вътрешновенозната течност. Джек жадно изпи водата през сламката. Това беше просто вода, но така му се услади, както не беше му се услаждала дори и бира след тежък работен ден.

— Благодаря, приятел.

— Казвам се Антъни Уилсън. Трябва да се грижа за вас. Вие се намирате в болничната стая за важни персони в болницата „Сейнт Томас“. Спомняте ли си защо сте тук, сър?

— Да, мисля, че да — кимна с глава Райън. — Можете ли да ме откачите от това нещо? Трябва да ида до едно място.

Пак си припомни за иглата.

— Ще позвъня на сестрата. Ето. — Уилсън натисна бутона до възглавницата на Райън.

След по-малко от петнадесет секунди влезе сестрата и включи осветлението. Ярката светлина заслепи Джек за момент, а малко след това той видя, че сестрата не е същата. Не беше Бети Дейвис. Тази беше млада и хубава, с обичайния за медицинските сестри старателен и покровителствен маниер. Райън беше срещал такъв тип жени и преди и ги мразеше.

— О, ние сме будни — бодро отбеляза тя. — Как се чувстваме?

— Великолепно — изгрухтя Райън. — Можете ли да ме откачите? Трябва да ида до тоалетната.

— Все още не можем да се движим, доктор Райън. Позволете да ви донеса нещо. — Тя излезе, преди Джек да може да се възпротиви. Уилсън я огледа одобрително в гръб. Ченгета и медицински сестри — за тях си помисли Райън. Баща му се беше оженил за медицинска сестра, с която се беше запознал, когато закарал в „Бърза помощ“ жертвата от някаква престрелка.

Сестрата — на картичката й беше записано името Китиуейк — се върна след по-малко от минута. Носеше гърне от неръждаема стомана така, сякаш беше някакъв безценен дар, но Райън призна пред себе си, че при дадените обстоятелства беше точно такъв. Сестрата вдигна завивките от леглото и изведнъж Райън установи, че нощницата му всъщност не беше облечена, а просто хлабаво завързана около врата му. Но най-неприятното беше, че сестрата имаше намерение да направи необходимото, за да може да използва гърнето. Дясната му ръка се стрелна надолу под завивката, за да й го отнеме. За втори път тази сутрин благодари на Бога, че може, макар и едва-едва, да стигне там, където трябва.

— Ще ме, ъъ, извините ли за момент? — помоли Райън и момичето излезе от стаята с усмивка, съдържаща нотка на разочарование. Джек изчака вратата да се затвори докрай и едва тогава използва гърнето. За разлика от Уилсън той сподави въздишката на облекчение. Китиуейк се върна, след като беше преброила до шестдесет. Този път тя пъхна термометър в устата му и го улови за китката, за да премери пулса. Термометърът беше електронен и всичко трая само петнадесет секунди. Райън попита за резултата, но вместо отговор получи усмивка, която остана на лицето й и докато записваше данните в картона. След като приключи с всичко това, сестрата пооправи завивките, все така лъчезарно усмихната. „Малката мис Ефикасност — помисли си Райън. — Това момиче ще е истинска досада.“