Том Клэнси - Патриотични игри

— Обичам те — тихо каза той.

— О, Джек. — Кати се опита да го прегърне. Не успя, заради гипса, който Райън не можеше да види. — Джек, за какъв дявол ти трябваше да правиш това?

Той вече беше решил как да отговори на този въпрос:

— Всичко е свършено и все още съм жив, нали? Как е Сали?

— Мисля, че най-после е успяла да заспи. Долу е с един полицай. — Кати изглеждаше уморена. — Ти как мислиш, че е тя, Джек? Господи! Тя видя как за малко не те убиха. Уплаши и двама ни до смърт. — Около сините й очи имаше червени кръгове и косата й изглеждаше ужасно. Е, тя никога не можеше да направи кой знае какво с нея — хирургическата шапка винаги я съсипваше.

— Да, зная. Но както и да е. Изглежда, вече няма да мога да правя така за известно време — изръмжа той. — Всъщност, изглежда, няма да мога да правя нищо за известно време.

Това я накара да се усмихне. Радваше се, че може да я види усмихната.

— Добре. Сега трябва да пазиш силите си. Може би това ще ти послужи за урок — и не ми разправяй, че всичките тези хотелски легла не струват нищо. — Тя стисна ръката му. Усмивката й стана дяволита. — Вероятно ще разберем нещо след няколко седмици. Как изглеждам?

— Ужасно — засмя се тихо Джек. — Предполагам, че докторът беше голяма клечка.

Видя как жена му се поотпусна.

— Може и така да се каже. Сър Чарлс Скот е един от най-добрите ортопеди в света. Той е обучавал професор Ноулс — свършил си е превъзходно работата върху теб. Късметлия си, че изобщо ръката ти остана… Господи!

— Спокойно, мила. Нали знаеш, че ще живея?

— Зная, зная.

— Ще ме боли, нали?

Кати се усмихна отново.

— Само малко. Е, аз трябва да сложа Сали да спи. Ще се върна утре. — Наведе се да го целуне. След наркотиците, кислородните тръби, сухотата в устата и всичко останало, целувката му се стори приятна. „Господи — помисли си той, — как обичам това момиче.“ Кати стисна ръката му още веднъж и излезе.

Сестрата, двойник на Бети Дейвис, се върна. Смяната на компанията не беше сполучлива.

— И аз съм „доктор Райън“ — уморено каза Джек.

— Много добре, докторе. Време е да си починете. Аз ще бъда тук, за да ви наглеждам през нощта. Сега спете, доктор Райън.

След тази забележка Джек затвори очи. Утрешният ден щеше да бъде отвратителен, сигурен беше в това. И не само утрешният.

Райън се събуди в 6:35 сутринта. Знаеше колко е часът, защото водещият го съобщи по радиото, а после гласът му заглъхна и започна песен в стил „кънтри и уестърн“. Джек избягваше този тип музика у дома и слушаше единствено новини. Текстът на песента беше призив към майките да не позволяват на синовете си да стават каубои и първата мисъл, която му хрумна, беше: „Тук определено нямат такива проблеми… нали?“ В продължение на половин минута мисълта му беше заета от това, като се чудеше дали англичаните имат каубойски барове с дървени стърготини по пода, механични бикове за езда и служители с остри ботуши и колани с петкилограмови катарами… „Защо не? — заключи той. — Вчера видях нещо направо от каубойските филми.“

Джек с удоволствие щеше да се унесе отново в сън. Затвори очи и се опита да се отпусне, но без полза. Самолетът от летище „Дълес“ бе излетял рано сутринта, по-малко от три часа след като се беше събудил. Не беше спал в самолета — това просто не му се удаваше, — но летенето винаги го изтощаваше и той си беше легнал веднага щом пристигнаха в хотела. А колко ли време е прекарал в безсъзнание в болницата? Установи, че е доста. Съвсем си беше отспал. Трябваше да застане лице в лице с деня.

Вдясно от себе си Райън дочу някакво радио. Той извърна глава и видя рамото си…

„Рамото — помисли си той. — Ето защо съм тук. Но къде е това тук?“ Стаята беше напълно различна, с равен гипсов таван. Беше тъмно — единствената светлина идваше от лампата до леглото, която вероятно беше достатъчна за четене. На стената имаше някакъв правоъгълник — различен на цвят, по-тъмен, — изглежда, беше картина. Райън започна да мисли за нея, като съзнателно се опитваше да забрави за лявата си ръка, докато най-накрая не му остана никакво оправдание. Бавно завъртя глава наляво. Първо видя ръката си. Тя стърчеше нагоре под ъгъл, обвита в превръзка от гипс и фибростъкло, която стигаше надолу до дланта му. Пръстите му стърчаха, сякаш забравени, и изглеждаха сивкави като цвета на отливката. На китката му беше поставен метален пръстен със закачена кука, а верижката й стигаше до метална рамка, простираща се като кран над леглото.