Том Клэнси - Червеният заек

Щяха да са нужни двама, може би трима от агентите им, за да се справи с мисията. Имаха много добър човек в КГБ и един в Централния комитет на партията. Може някой от тях да е чул нещо за евентуална операция срещу папата.

„По дяволите — помисли Фоли — те наистина ли бяха толкова луди?“ Мозъкът му не можеше да го побере. Ирландец по произход и римокатолик по образование и вероизповедание, Ед Фоли трябваше да направи усилие да се абстрахира от личните си емоции. Подобен заговор излизаше извън границите на приличието, но той си имаше работа с хора, за които не съществуваха граници. За тях Бог беше политика и заплаха за тяхната политическа система, както Луцифер за небесния ред. Нещо повече. Беше като Архангел Михаил, който заплашва реда в ада. Мери Пат му викаше туловището на звяра, а това бе наистина гнусен, шибан звяр.

— Татко! — възкликна Сали, събуждайки се с обичайната си усмивчица.

Заведе я до банята, а после на долния етаж, където я чакаше овесената й каша. Сали все още ходеше с терличките зайчета със стъпала и дълъг цип. Този беше жълт. Терличките бяха възможно най-големият размер и й стърчаха. Трябваше да ги сменят вече с друг модел, но това бе работа на Кети.

Денят започна както обикновено. Кети нахрани малкия Джак, а през това време съпругът й прегледа вестника и се качи горе да се избръсне. Той тъкмо се облече, когато Кети привърши задълженията си и отиде да се приготви, а Джак гушна малкото момченце и му обу чорапките, за да му е топло на крачетата, а и да има какво да дърпа, преди да опита дали пръстчетата му бяха същите на вкус като предния ден, което беше наскоро придобит навик.

Не след дълго се звънна на вратата. Беше Маргарет ван дер Беек, а почти веднага се появи и Ед Бийвъртън, което позволи на родителите да се спасят за работа. На гара „Виктория“ Кети целуна мъжа си за довиждане и се отправи към спирката на метрото за Мурсфийлд, а Джак взе друг влак към Сенчъри Хаус.

— Добро утро, сър Джон.

— Здрасти, Бърт — Райън се спря. Върху дрехите на Бърт Кандъртън пишеше на сто места „армия“, така че беше време да го попита къде служи. — В коя част служиш?

— Старши сержант от кралските „зелени куртки“, сър.

— Пехотата?

— Тъй вярно, сър.

— Мислех, че там носите червени куртки — отбеляза Райън.

— Вината е ваша, сър — на вашите янки. По време на революцията ви моята армия претърпяла толкова много човешки загуби от вашите войници, че командирът решил, че зелените куртки ще се забелязват по-малко. Още оттогава е така.

— Как се озова тук?

— Чакам да се отвори място за гвардейския полк на Тауър, сър. До месец очаквам да нося червена униформа, така ми обещаха.

Върху ризата на Кандъртън, която изглеждаше като взета назаем от някое ченге, имаше нашивки, чието предназначение едва ли беше да си лъска зъбите с тях, тъй като един старши сержант от британската пехота си тежеше на мястото, както опитен артилерист в морската пехота.

— Ходил съм там, в нощния клуб — каза Райън. — Готина дружина войничета.

— Наистина. Там служи един мой приятел, Мик Трулъв. Преди това беше в пехотата.

— Е, старши сержант, не пускай вътре лошите — каза Райън, докато пъхаше картата в електронната ключалка, контролираща входната врата.

— Ще се старая, сър — обеща Кандъртън.

Хардинг беше на бюрото си, когато Райън влезе. Джак закачи сакото си на стойката в ъгъла.

— Подранил си, Саймън.

— Вашият съдия Мур изпрати факс до Базил миналата нощ — малко след полунощ, ако трябва да бъда по-точен — каза той вместо отговор и му го подаде. Райън го погледна.

— Папата, а?

— Вашият президент се интересува, а както разбрах и нашата министър-председателка — каза Хардинг, припалвайки лулата си. — Базил ни извика по-рано, за да прегледаме данните, с които разполагаме.

— Ясно, а с какво разполагаме?

— Не много — призна Хардинг. — Не мога да обсъждам с теб нашите източници.

— Саймън, не съм тъпак. Ясно ми е, че имате човек, близък до някой от членовете на Политбюро или в партийния Секретариат. Той не ви ли осведомява? — Райън беше виждал много интересни „находки“ тук, а те трябва да бяха изнесени от човек в голямата палатка.

— Не мога да потвърдя предположенията ти — предупреди Хардинг, — но никой от източниците ни не е съобщавал каквото и да било, нито дори, че Варшавското писмо е пристигнало в Москва, макар да знаем, че е там.

— С две думи, не знаем нищо?

Хардинг поклати глава мрачно.

— Точно така.