Том Клэнси - Червеният заек

— Забавно е колко често се случва.

— Това е част от играта, Джак.

— Значи, гащите на вашата премиерка са пристегнати?

Хардинг не беше чувал досега този американизъм и примигна два пъти.

— Така изглежда.

— Е, и какво ще й съобщим? Едва ли би искала да чуе, че не знаем нищо.

— Не, нашите политически лидери не обичат да чуват подобни неща.

„Нито пък нашите“ — призна Райън на себе си.

— Базил как ще се измъкне, бива ли го да шикалкави?

— Много е печен. В конкретния случай ще каже, че нашите момчета също не знаят много.

— Да питаме други служби от НАТО?

Хардинг поклати глава.

— Не. Може да изтече до опозицията — първо, че се интересуваме и, второ, че не знаем почти нищо.

— Доколко ги бива нашите приятели?

— Зависи. Френското разузнаване понякога предоставя полезна информация, но мразят да я споделят. Същото важи за израелските ни приятели. Германците са изцяло компрометирани. Оня Маркус Волф от Източна Германия е истински зъл гений в бизнеса — може би най-добрият в света и под съветски контрол. Италианците разполагат с талантливи хора, но също имат проблеми с внедряването. Може да се окаже, че най-добрата служба на континента е на Ватикана. Но дори Иван да готви нещо в момента, се прикрива добре. Иван е цар в тия работи, както знаеш.

— Чувал съм — съгласи се Райън. — Кога Базил трябва да се яви на „Даунинг Стрийт“?

— Следобед в три, доколкото разбрах.

— И какво ще можем да му дадем?

— Страхувам се, че не много. Има и по-лошо. Базил може да ме вземе със себе си.

Райън измърмори:

— Ще е голям смях. Друг път срещал ли си я?

— Не, но тя е чела някои от анализите ми. Баз казва, че искала да се запознае с мен. — Вдигна рамене. — Щеше да е по-добре, ако можех да й кажа нещо по-съществено.

— Добре, дай да видим дали не можем да подготвим анализ за заплахата — Джак седна. — Какво точно знаем? Получили сте писмото от източник в Полша, нали така?

Хардинг се поколеба, но беше ясно, че се налагаше да отговори:

— Вярно е.

— Значи, от Москва няма нищо? — попита Джак.

Той поклати глава.

— Не. Знаем само, че писмото е предадено в Москва.

— В такъв случай наистина сме на тъмно. Не искаш ли една бира, преди да идеш оттатък реката?

— Няма нужда, Джак, благодаря ти. Наистина имах нужда да ме окуражиш.

Замълчаха за миг.

— Работя по-лесно на компютър — каза Райън. — Трудно ли е да се снабдя?

— Не е лесно. Трябва първо да го проверят, за да са сигурни, че някой извън сградата не може да чете ударите върху клавиатурата по електронен път. Можеш да се обадиш на администрацията по този въпрос.

„Не и днес.“ Райън предпочете да не казва това на глас. Стана му ясно, че бюрокрацията в Сенчъри Хаус бе поне толкова досадна, колкото в Ленгли, а след като бе работил няколко години в частния сектор, това го докарваше до лудост. Добре. Ще се опита да нахвърли някои идеи, за да спаси задника на Саймън. Министър-председателят беше жена, но отец Тим в Джорджтаун не беше казал нищо лошо по този въпрос.

Олег Иванович се върна от обяда в столовата на КГБ и се изправи лице в лице с фактите. Много скоро трябваше да реши какво да съобщи на американеца и по какъв начин.

Ако беше обикновен служител в посолството, той щеше да предаде бележката на главния агент на ЦРУ — не можеше да няма такъв. Знаеше със сигурност, че имат американски резидент, чиято работа бе да шпионира Съветския съюз, както руснаците шпионираха всяка страна по света. Големият въпрос бе дали шпионираха и него. Ами ако беше „двоен агент“ и работеше за Второ главно управление, чиято слава можеше да смрази кръвта и на самия дявол в ада? А дали не беше мним американец, т.е. преоблечен руснак?

Значи, първо Олег трябваше да се увери, че човекът е автентичен. Но как…?

Тогава се сети. Да, каза си той. Това беше нещо, което КГБ нямаше никога да разбере. Щеше да му гарантира, че си има работа с човек, способен да направи необходимото. Никой не можеше да фалшифицира подобно нещо. Доволен от себе си, Зайцев запали нова цигара и се върна към сутрешните съобщения от резидентурата във Вашингтон.

Беше трудно да харесваш Тони Принс. Кореспондентът на „Ню Йорк Таймс“ в Москва бе уважаван от руснаците, а това според Фоли говореше за слаб характер.

— Харесва ли ти новата работа, Ед? — попита Принс.

— Свиквам още. Работата с руските журналисти е много интересна. Те са предвидими, но по непредвидим начин.

— Как така хората могат да са непредвидимо предвидими? — попита кореспондентът на „Таймс“ с иронична усмивка.