Том Клэнси - Червеният заек

Шарп и съпругата му го изведоха за вечеря в кварталния ресторант, но храната беше превъзходна — още едно доказателство, че най-добрите италиански заведения бяха неголеми семейни кръчми. Личеше си, че семейство Шарп често го посещаваха, тъй като персоналът се държеше много любезно.

— Том, как, по дяволите, да постъпим? — попита Джак, предполагайки, че жена му Ани знаеше как той си изкарва прехраната.

— Правим каквото можем, Джак.

— Щях да се чувствам по-сигурен с взвод пехотинци да ми прикриват гърба.

— Аз също, момчето ми, но човек прави най-доброто, което може, с налични средства.

— Томи — обади се госпожа Шарп, — за какво става дума?

— Не мога да ти кажа, скъпа.

— Вие сте от ЦРУ, нали? — продължи тя, поглеждайки към Джак.

— Да, госпожо — потвърди Райън. — Преди да постъпя в ЦРУ, преподавах история във Военноморската академия в Анаполис, преди това продавах акции на борсата, а още по-преди бях морски пехотинец.

— Сър Джон, вие сте човекът, който…

— Да, и едва ли някога ще го преживея. — Защо, по дяволите, чудеше се Джак, не остави Шон Милър да направи онова, което искаше, докато жена му и дъщеря му се прикриваха зад дървото в Търговския център в Лондон? Кети можеше да направи снимки и това щеше да помогне в полицията в крайна сметка. Няма ненаказано добро — и зло — предполагаше той. — Защо не пропуснете титлата сър Джон? Не притежавам нито кон, нито ризница.

А единствената сабя, която имаше, бе от ония, които морската пехота раздаваше на випускниците си при дипломирането им в Куонтико.

— Джак, рицарят е човек, от когото се очаква да защити кралицата. Доколкото си спомням, ти си го направил два пъти. И си заслужаваш почетната титла — напомни му Шарп.

— Вие, момчета, май никога не забравяте?

— Не и подобни подвизи, сър Джон. Проявите на храброст са едно от нещата, които си струва да помним.

— Особено по време на кошмари, но тогава оръжието винаги отказва. И мен ме спохождат понякога — призна Джак за първи път в живота си. — Какво ще правим утре, Том?

— Имам малко работа в посолството сутринта. Ти може да поогледаш през това време района, а след това ще обядваме заедно.

— Става. Къде ще се срещнем?

— Вътре в базиликата, отдясно, при Пиетата на Микеланджело. Точно в един и петнайсет.

— Добре — съгласи се Джак.

— Къде е Райън? — попита Заекът.

— В Рим — отговори Алън Кингшот. — Проверява онова, което ни съобщи.

През целия ден Зайцев разказваше каквото знаеше за операциите на КГБ в Обединеното кралство. Оказа се, че не бе никак малко. Тримата агенти от службата за сигурност се умориха да си водят бележки. След вечерята Кингшот си помисли, че Райън бърка. Този приятел не беше златна мина, а Кимбърли 49 49 Град в ЮАР, известен с диамантените си мини. — Бел. прев. , от чиято уста се сипеха диаманти. Зайцев се беше поуспокоил и се наслаждаваше на това, че може да диша по-свободно.

„Защо не“ — мислеше си Алън. Чувстваше се като човека, открил компютърния чип. Пред този Заек беше животът с всичките моркови, които бе в състояние да изхрупа, а през това време мъже с пушки щяха да пазят заешката дупка от мечките.

Малкото Зайче, каквото бе в представите му момиченцето, беше открило западните рисувани филмчета. Особено много му хареса „Бързоходецът“. То веднага забеляза приликата с руското филмче „Хей, чакай малко“ и се кикотеше през всичкото време.

Ирина, от друга страна, преоткриваше любовта си към пианото и свиреше ли свиреше на огромния роял „Бьосендорф“ в стаята за музика. Правеше грешки, но се учеше от тях и постепенно възстановяваше предишните си умения под пълния с възхищение поглед на госпожа Томсън, която не можеше да свири, но с радост струпа огромна купчина партитури пред госпожа Зайка.

„Това семейство ще се справи с живота на Запад“ — помисли си Кингшот. Детето си беше дете. Бащата притежаваше толкова полезна информация. Майката щеше да диша свободно и да свири колкото й душа иска. Щяха да надянат новопридобитата свобода като широка и удобна дреха. Това бяха интелигентни хора, истински представители на богатата култура, която бе процъфтявала в страната им преди комунизма. Колко беше хубаво, че не всички бегълци са алкохолизирани отрепки.

— Като канарче на амфетамини, както се изрази Базил — съобщи Мур на хората от ръководния си екип на верандата пред къщата му. — Твърди, че информацията, която тоя приятел пее, е повече, отколкото можем да асимилираме.