Том Клэнси - Червеният заек

Фоли се размърда и сънят му свърши. Орелът, който дебнеше за опасности, отлетя, изчезнаха и зайците, които хрупаха трева, а също лисиците и мечките, които наблюдаваха, без да мърдат, защото не знаеха кое зайче може да се отдалечи най-много от заешката дупка.

Звънецът на часовника, който бе умишлено дразнещ, събуди Фоли. Той отвори очи, измъкна се от леглото и влезе и банята. Изведнъж осъзна, че му липсва къщата във Вирджиния. В нея имаше три бани, което позволяваше известна гъвкавост, ако ВЪЗНИКНЕШЕ спешна ситуация. Малкият Еди също се събуди, почти веднага се настани на пода пред телевизора и се провикна „Бабанката!“, когато започна утринната гимнастика. Това предизвика усмивки върху лицата на неговата майка и татко. Нямаше начин и момчетата от КГБ от другата страна на жиците да не са се ухилили.

— Нещо важно за днес в работата ти? — попита Мери Пат откъм кухнята.

— Не, обичайният трафик от Вашингтон. Трябва да се отбия в британското посолство преди обяд.

— Така ли? За какво? — попита жена му.

— Ще се видя с Найджъл Хейдок да уточним някои неща — отвърна той, докато тя слагаше бекона в тигана.

Мери Пат винаги приготвяше бекон с яйца за закуска, когато им предстоеше важна шпионска мисия. Чудеше се дали КГБ би могъл да разбере. Вероятно не. Никой не бе толкова изряден, а американските хранителни навици сигурно ги интересуваха дотолкова, доколкото чужденците се хранеха по-добре от руснаците.

— Е, кажи ми здрасти.

— Здрасти! — измънка той, отпивайки от кафето си.

— Трябва да ги поканим на гости. Какво ще кажеш за следващия уикенд?

— Нямам нищо против. Говежди пържоли и обичайните неща?

— Да. Ще се опитам да взема и малко замразена царевица.

Руснаците отглеждаха царевица и човек можеше да си купи от нея на откритите пазари за производители. Тя не беше лоша, но не можеше да се сравнява със „Сребърната кралица“, с която бяха свикнали във Вирджиния. Обикновено се снабдяваха със замразена царевица от базата на ВВС. Поръчваха я от Райнмайн заедно с чикагските кренвирши, които сервираха в бюфета на посолството, и други продукти, напомнящи им за храната у дома, която започваше да им липсва много на места като Москва. „Същото важи вероятно и за Париж“ — помисли си Ед. Закусиха набързо и след час и половина той почти се бе приготвил.

— Коя вратовръзка да си сложа днес, скъпа?

— Е, в Русия понякога трябва да слагаш червена — отвърна тя и намигвайки, му я подаде заедно със сребърната игла, която му носеше късмет.

— Ъх-ъ — съгласи се той и застана пред огледалото, за да я нагласи под яката на ризата. — Е, ето го и него Едуард Фоли-старши, външнополитически служител.

— Аз много го харесвам, — скъпи каза тя и го целуна звучно.

— Чао, тати — викна Младшия, докато баща му се отправяше към вратата. Удариха по една длан вместо целувка. Вече беше голям да го глезоти.

Пътят до посолството бе до болка познат. Пеша до метрото. Вестник от будката, същия влак срещу същата сума от пет копейки. След това щеше да се върне със същия влак по същото време, за да затвърди у КГБ впечатлението, че е човек на навиците. В посолството изчака Майк Ръсел да му донесе сутрешните съобщения. Прехвърли ги набързо, проверявайки заглавките.

— Нещо ново по въпроса, за който говорихме вчера? — попита свързочникът, като преди това се поколеба за миг.

— Май не — отвърна Фоли. — Да не те притесних?

— Ед, работата ми е да приемам и да предавам съобщенията по безопасен начин, забрави ли?

— Погледни го и от мойта страна, Майк. Ако ме разкрият, ставам абсолютно безполезен. Да не говорим за момчетата, които може да изгорят.

— Да, разбирам — Ръсел се замисли. — Не мога да повярвам, че са проникнали в системата ми, Ед. Както спомена, може да затрият много хора.

— Съгласен съм с теб, но и не можем да бъдем прекалено предпазливи, нали така?

— Така е, човече. Само да ми падне никой, който си пъха носа където не му е работата, няма да живее достатъчно дълго, за да го разпитат във ФБР — закани се той.

— Не се впрягай чак толкова.

— Ед, когато бях във Виетнам, от безопасността на свръзките зависеше животът на войниците. Да знаеш, че това е важно колкото всичко останало.

— Ако чуя нещо, ще те информирам, Майк.

— Добре.

Ръсел си излезе, но вътрешно продължаваше да кипи от гняв. Фоли разпредели съобщенията — те бяха адресирани до главния агент, без да се споменава име — и се зачете в тях. Все още се тревожеха за намеренията на КГБ по отношение на папата, но като се изключеше Заекът, не разполагаха с нищо ново, което да им съобщи. Нещо обаче му подсказваше, че тоя Флопси знае нещо по въпроса. Интересуваха се много от заседанието на Политбюро от предната седмица, но и по този въпрос трябваше да изчака източниците му да съберат сведения. Питаха също за здравословното състояние на Леонид Брежнев, знаеше имената на целия екип от лекари, но никой от тях не разговаряше с ЦРУ. От кадрите по телевизията много ясно личеше, че Леонид Илич няма да участва в маратона в следващата Олимпиада. Но хора в неговото състояние можеха да се влачат с години, което беше и добра, и лоша новина. Брежнев едва ли щеше да се заеме с нещо ново и различно, но тъй като оглупяваше все повече и повече, никой не знаеше каква глупост може да измисли. Със сигурност нямаше намерение да изтегли войските от Афганистан. Не му пукаше ни най-малко за живота на младите руски войничета, не и в момент, когато чуваше стъпките на Смъртта близо до вратата си. Въпросът кой ще го наследи естествено вълнуваше ЦРУ, но почти никой не се съмняваше, че Юрий Владимирович Андропов ще е следващият начело на масата, освен ако не го споходеше внезапно смъртта или не направеше някой голям политически гаф. Андропов бе твърде хитър обаче, за да предприеме погрешна стъпка. Не, той бе наследникът на трона, две мнения по тоя въпрос не можеше да има. Оставаше да се надяват да не е прекалено буен, което беше изключено, ако слуховете, че черният му дроб е болен, са верни. Всеки път, когато го видеше по телевизията, Фоли се взираше, за да открие жълтеникавия цвят на кожата, характерен при подобно заболяване, но пък гримът можеше да го скрие, ако въобще използваха грим за политическите си вождове. „Х-м-м, как да разбера?“ — чудеше се той. Ето нещо, подходящо за Дирекцията за наука и технологии в Ленгли.