Том Клэнси - Червеният заек

Свързочниците във Форт Мийд бяха военни. Един от тях прекара съобщението през машината за разшифроване и остана силно изненадан, след като установи, че текстът е шифрован още веднъж с еднократен код НХГ-1329.

— По дяволите, къде държим тия неща? — попита той своя началник, офицер от флота.

— Мамка му — изруга на свой ред шефът. — Не съм виждал ни едно от години.

Наложи се да потърси в дебела папка точното местоположение на еднократните кодове в огромния склад в далечния край на стаята. Охраняваше го въоръжен сержант от морската пехота, чието чувство за хумор, както на повечето пехотинци тук, беше ампутирано във флотския медицински център в Бетесда точно преди да го изпратят на служба във Форт Мийд.

— Хей, сержант, трябва да вляза да взема нещо отвътре — каза му той.

— Първо трябва да поискате разрешение от майора — уведоми го сержантът.

И така, началникът се отправи до кабинета на майора от ВВС, който седеше на бюрото си и четеше сутрешните вестници.

— Добро утро, майоре. Трябва да взема нещо от склада.

— Какво по-точно?

— Еднократен код НХГ-1329.

— Още ли ги пазим? — изненада се майорът.

— Ако са изхвърлени, тогава можеш да използваш тази шифрограма да си запалиш печката — отговори той и му подаде листа.

Офицерът от ВВС го прегледа.

— Кажи ми номера още веднъж. — Той се разписа върху една от бланките в ъгъла на бюрото му. — Дай това на пехотинеца.

— Тъй вярно, сър.

Началникът се върна до склада, оставяйки офицера от военновъздушните сили да се чуди защо моряците говореха така смешно.

— Ето, сержанте — началникът му подаде формуляра с подписа на майора.

Пехотинецът отключи скърцащата врата и той се шмугна вътре. Кутията, в която се съхраняваха еднократните кодове, не беше заключена, тъй като се предполагаше, че ако някой бъде допуснат в склада, след като е минал през всичките нива на проверка, може да му се вярва колкото на съпругата на президента.

Еднократният код представляваше малко тефтерче. Офицерът от флота се подписа на излизане и се върна в кабинета си. Сержантът от ВВС се присъедини към него и двамата се захванаха с мъчителната работа по разшифроване на съобщението.

— По дяволите — възкликна младият сержант, след като бяха разшифровали една трета от текста. — Трябва ли да уведомим някого за това?

— Това не е наша работа, синко. Директорът на ЦРУ ще го предаде на хората, които трябва да знаят. Забрави, че си го виждал — добави той.

Но никой от тях нямаше да го забрави, знаеха го и двамата. При всичките перипетии, през които бяха преминали, за да са тук, новината, че свързочната им система е компрометирана, им подейства така, сякаш току-що им бяха казали, че майките им проституират на Шестнайсета улица във Вашингтон.

— Да, шефе, разбира се — отвърна новобранецът. — Как ще предадем това?

— Мисля, че е най-добре по куриер, синко. Ще свирнеш ли на някой от тях?

— Тъй вярно, сър — сержантът от ВВС излезе с усмивка.

Куриерът беше сержант от сухопътните сили и караше жълтеникавокафяв джип „Плимут“. Той взе запечатания плик, мушна го в дипломатическото куфарче на предната седалка и отпраши покрай парка „Вашингтон“ в Балтимор към Белтуей в окръг Колумбия на запад към парка „Джордж Вашингтон“, вдясно от който се намираше ЦРУ. От този момент нататък той вече не носеше отговорност за телеграмата, каквото и да пишеше в нея.

Адресът върху плика показваше, че трябва да се отнесе на Седмия етаж. Подобно на повечето правителствени служби, в ЦРУ никога не спяха. На най-горния етаж беше Том Ридли, офицер от разузнаването, който осведомяваше съдия Мур през уикендите. Отне му само три секунди да разбере, че трябва незабавно да уведоми съдията за съобщението. Той вдигна слушалката на безопасния телефон и натисна бутон 1.

— Артър Мур слуша — чу ясния глас.

— Съдия, тук е Том Ридли. Нещо пристигна току-що. „Нещо“ означаваше важно съобщение.

— Сега!

— Да, сър.

— Можеш ли да дойдеш?

— Да, сър.

— Джим Гриър също ли трябва да знае?

— Да, сър, а може би и господин Бостък.

Това предизвика любопитството му.

— Добре, звънни им и след това елате тук.

Ридли можа да чуе „Мамка му, не може ли поне един ден да си почина!“ в другия край, преди линията да прекъсне. Трябваха му още няколко минути, за да се обади на другите двама началници. След което Ридли слезе долу, отби се до ксерокса да направи три копия и се качи в автомобила си.

Беше време за обяд в Грейт Фолс. Госпожа Мур, домакиня на ниво, сервира обяд и безалкохолни напитки на неочакваните си гости, преди да се оттегли в дневната на горния етаж.