Том Клэнси - Червеният заек

Ами, разбира се. Толкова е очевидно. Просто им оставяш нещо, което да доказва, че Заекът и другите обитатели на заешката дупка са мъртви. Нещо, което мъртвите хора винаги оставят след себе си. Това щеше да създаде известни усложнения, но не толкова големи, че да е невъзможно да се уреди. Само че имаха нужда от помощ. Тази мисъл не се понрави особено на Фоли. В неговата работа човек разчиташе повече на себе си, отколкото на някой друг или на нещо друго, и донякъде на колегите си, но внимаваше да са възможно най-ограничен кръг. А когато се наложеше да разчита на хора от други служби, просто стискаше зъби. За съжаление това е положението. На инструктажите в Ленгли му бяха казали, че на Найджъл Хейдок може да се разчита съвсем спокойно, тъй като бил много дисциплиниран и способен британски оперативен агент, работещ при това в съюзническа служба. Без съмнение този тип му харесваше и двамата се разбираха добре. Но, да го вземат мътните, Хейдок не беше от ЦРУ. Все пак Ритър го бе предупредил, че при крайна нужда може да разчита на помощта на британеца, а освен това Заекът бе предупредил, че комуникациите на британците са все още сигурни, а той бе принуден да се довери на Заека. Животът на Фоли едва ли зависеше от това, но кариерата му без съмнение.

Добре, но какво — по-точно как — да стане? Найджъл беше търговски аташе в британското посолство, което се намираше срещу Кремъл на другия бряг на реката. Сградата се използваше още от царско време и без съмнение Сталин се е дразнел всяка сутрин, докато са спускали британското знаме през прозореца. Освен това им бяха помогнали да вербуват, а по-късно да измъкнат от Русия полковника от ГРУ Олег Пенковски, агента, който предотврати Трета световна война, както и КАРДИНАЛА, перлата в короната на ЦРУ. Така че ако трябваше да разчита на някого, той можеше да е единствено Найджъл. Нуждата бе майката на много от нещата в живота и ако на Заека му се случеше нещо, това щеше да означава, че в британското разузнаване руснаците имаха свой агент. Фоли си даде сметка, че би трябвало да се извини на Найджъл само задето си го бе помислил, но това бе бизнес, нищо лично.

„Параноя, Еди — каза си главният агент. — Не може да подозираш всекиго.

Така е, по дяволите.“

Той обаче бе наясно, че Найджъл Хейдок изпитва същите подозрения към него. Нямаше начин Иван да позволи този Зайо Байо да се измъкне жив от града. Знаеше твърде много.

Дали Зайцев съзнаваше на каква опасност се излага? Той разчиташе на ЦРУ да измъкне него и семейството му от града на лъжците жив…

Но при всичката информация, до която имаше достъп, не беше ли преценката му плод на самовнушение? Господи, в цялата тази история имаше толкова много подводни камъни.

Филмчето свърши и роботът Мастър Трак — или как му беше името — се преобрази отново в камион, който потегли под звуците на песента: „Трансформери, вие сте много повече от това, което се вижда с просто око…“ Най-важното бе, че Еди остана много доволен. Така че той бе доставил удоволствие на сина си и време за себе си да помисли — неделната вечер не мина никак зле.

— Какъв е планът, Артър? — попита Гриър.

— Добър въпрос, Джеймс — отвърна директорът на ЦРУ.

Двамата гледаха по телевизията в кабинета му мач на „Ореолите“ срещу „Белите чорапи“, които играеха в Балтимор. Майк Фланъгън забиваше и бе на път да осигури на отбора си поредната купа, а онзи новобранец, когото „Ореолите“ току-що бяха купили, играеше наистина превъзходно, явно го очакваше бляскаво бъдеще във висшата лига. Пийваха си бира и похапваха солети като обикновени американци, които се забавляват в неделния следобед. Това бе вярно само отчасти.

— Базил ще помогне. Можем да му се доверим — предположи адмирал Гриър.

— Съгласен съм. Каквито и проблеми да е имал, са част от миналото. Ще си държи езика заключен като кутията за бижута на кралицата. Но ще пратим някой от нашите за всеки случай.

— Кого предлагаш?

— Не и главния агент в Лондон. И шофьорите на таксита знаят кой е той.

По това не можеше да има спор. Главният агент в Лондон бе от дълги години в шпионажа и го използваха повече като администратор, отколкото като оперативен служител. Същото важеше за по-голямата част от хората му, за които Лондон бе синекурна работа и нещо като заслужен отдих за онези, на които предстоеше да се пенсионират. Всички те бяха добри, разбира се, но вече излизаха от строя.

— Който и да е той, ще трябва да замине за Будапеща и да се прави на невидим.