Том Клэнси - Червеният заек

— Ще ни създаде неудобства, но ще направим каквото е необходимо да ви предпазим. Вие държите да ви измъкнем скоро, нали?

— До края на седмицата ще е най-добре не толкова за мен, колкото за човека, чийто живот е в опасност.

— Разбирам — каза тя, макар че въобще не разбираше.

Тоя тип можеше да й готви капан и ако беше така, го правеше като истински професионалист, а тя не усещаше да е такъв. Не, този човек не беше опитен оперативен агент. Беше играч, но не като нея.

— Много добре. Когато отидете утре на работа, напишете доклад за срещата ни — посъветва го тя.

— Шегувате ли се?

— Ни най-малко. Кажете на началниците си, че сте се запознали с американка, съпруга на дребен служител в посолството. Опишете и мен, и сина ми…

— И да им кажа, че сте красива, но тъпа американка и че имате сладко и възпитано момченце — предположи той. — И че вашият руски се нуждае от доста работа?

— Бързо схващате, Олег Иванич. Обзалагам се, че сте добър шахматист.

— Недостатъчно. Никога няма да стана гросмайстор.

— Всички ние се простираме в някакви граници, но в Америка ще откриете, че са доста по-широки, отколкото в Съветския съюз.

— Към края на седмицата?

— Когато съпругът ми е с яркочервената си вратовръзка, вие ще определите времето и мястото за срещата. Вероятно до утре следобед ще ви дадем знак и ще уредим подробностите.

— Желая ви приятен ден. Къде научихте така добре руския език?

— Моят дядо е бил флигел-адютант на Алексей Николаевич Романов — обясни тя. — Когато бях дете, ми разказваше много истории за младия принц и за ранната му смърт.

— Значи, омразата ви към Съветския съюз има дълбоки корени, а?

— Само към вашите управници, Олег. Не към народа на тази страна. Бих искала да ви видя свободни.

— Някой ден може. Но няма да е скоро.

— Историята, Олег Иванич, се прави от нищожен брой големи неща и от огромен брой малки нещица.

Това бе нейното верую. И отново заради камерите, ако имаше такива, тя му подаде ръка и повика сина си. Те се разхождаха из парка още час, преди да си тръгнат към къщи за обяд.

Но вместо да обядват вкъщи, се отправиха заедно към посолството, а по пътя си приказваха за дребни неща като възхитително ясното време. След като пристигнаха там, хапнаха хотдог в бюфета на посолството. Еди се заигра в детската стая, а Ед и Мери Пат отидоха в кабинета му.

— Той какво каза? — извика главният агент.

— Той каза, че жена му — името й е Ирина между другото — не знае нищо за намеренията му.

— Кучи син!

— Да, но пък донякъде намалява рисковете да бъдем разкрити. Поне няма опасност тя да се изпусне някъде.

Жена му винаги гледаше оптимистично на нещата.

— Да, скъпа, докато не се опитаме да ги измъкнем и тя не реши, че никъде няма да ходи.

— Той твърди, че винаги го слуша. Нали знаеш, че тук мъжете обичат да командват.

— При теб тоя номер не минава — въздъхна главният агент.

По много причини и не на последно място това, че тя бе мъжкарана.

— Аз не съм рускиня, Ед.

— Добре, какво друго каза?

— Не се доверява на комуникациите ни. Смята, че някои от системите са компрометирани.

— Мили Боже! — той замълча. — Още добри новини?

— Причината, поради която иска да напусне страната, е, че КГБ се готвел да убие някого, който по думите му не заслужавал да умре.

— Каза ли кой е той?

— Не и докато не задиша свободния въздух. Но има и добра новина. Жена му си пада по класическата музика. Трябва да открием добър диригент в Унгария.

— Унгария?

— Мислих за това миналата нощ. Най-подходящото място, откъдето да го измъкнем. Това е районът на Джим Сел, нали?

— Да. — И двамата познаваха Сел от времето на своето обучение във Фермата на ЦРУ в Тайдуотър, Вирджиния, встрани от магистрала 64 и на няколко километра от Уилямсбърг. — Винаги съм смятал, че заслужава да работи на по-добро място — Ед се замисли за няколко секунди. — Значи от Унгария през Югославия, така ли смяташ?

— Винаги съм знаела, че си умен.

— Добре… — Очите му се вторачиха в стената, докато мозъкът му продължаваше да работи. — Да, можем да опитаме.

— Ще носиш червена вратовръзка в метрото. Той ще ти пъхне съобщение за мястото на срещата, уреждаме всичко и измъкваме Заека от града заедно с майка Зайка и малкото Зайче. О, това ще ти хареса, той нарича дъщеричката си зайчик.

— Флопси, Мопси и Котънтейл? — изпробва Ед чувството си за хумор.

— Харесва ми. Ще наречем операцията БЕАТРИКС — предложи тя.

И двамата бяха чели „Заека Питър“ на госпожа Потър. Кой не я е чел?