Том Клэнси - Ловът на „Червения октомври“

Получи се катастрофална авария от загуба на охладител.

Реакторът се освободи от налягането си само за три минути. Безброй литри охладител избухнаха в пара, търсейки изход от заобикалящото я помещение. На главния контролен пулт моментално зазвъняха десет аларми и докато мигне, Владимир Печукоков видя последния кошмар в живота си. С автоматично отработена реакция главният механик натисна рязко бутона SCRAM, но парата в реакторния котел вече беше блокирала системата за управление на прътите и вече нямаше време за решение на проблема. За един миг Печукоков осъзна, че подводницата му е обречена. Веднага отвори аварийните клапани охладител, пускайки морската вода в котела на реактора. Това автоматично задейства алармите в целия корпус.

В командната кабина в предната част капитанът моментално схвана естеството на аварията. „Политовский“ плаваше на дълбочина сто и петдесет метра. Трябваше веднага да я издигне на повърхността и той изкрещя заповед за продухването на всички баластни камери и максимален положителен ъгъл на управляващите плоскости.

Аварията на реактора се управляваше от физически закони. Когато няма охладител, който да поема топлината от ураниевите пръти, ядрената реакция фактически спираше — нямаше вода, която да смекчава неутронния поток. Това обаче не беше решение, тъй като остатъчната топлина беше достатъчна да стопи всичко в отделението. Студената вода, пусната в плавателния съд, намали топлината, но забави и твърде много неутрони, задържайки ги в ядрото на реактора. Това предизвика верижна реакция, която генерира даже още повече топлина, повече, отколкото каквото и да е количество охладител би могло да контролира. Това, което започна като злополука от загуба на охладител, се превърна в нещо по-лошо: катастрофа със студена вода. Сега стопяването на ядрото беше въпрос на минути, а „Политовский“ дотогава трябваше да излезе на повърхността на океана.

Печукоков остана на поста си в машинното помещение, правейки каквото може. Знаеше, че собственият му живот почти сигурно е обречен. Но трябваше да даде време на капитана да изведе подводницата на повърхността. Имаше разработен модел за такава аварийна ситуация и той крещеше заповеди за изпълнението му. Но това само влоши нещата.

Електротехникът от смяната му се придвижваше от табло на табло, превключвайки централното захранване на аварийно, тъй като остатъчната мощност в турбоалтернаторите щеше да свърши след още няколко секунди. В момента мощността на подводницата зависеше изключително от резервните акумулатори.

Електрозахранването на тримерите на направляващите плоскости в командното помещение изчезна и те автоматично се превключиха на електрохидравлично управление. То задействаше не само механизма за фини корекции, а и самите плоскости. Изпълнителните механизми веднага зададоха петнадесет градуса ъгъл за изплаване, а подводницата продължаваше да се движи с тридесет и девет възела скорост. Сега, когато всичките баластни камери бяха продухани със сгъстен въздух, тя започна да се издига като самолет, набиращ височина. За секунди членовете на командния екип усетиха, че подводницата се издига нагоре под ъгъл четиридесет и пет градуса и ставаше още по-лошо. След миг те вече не можеха да осъзнаят как да се справят със ситуацията. Сега вече „Алфата“ се издигаше почти вертикално с тридесет мили в час. Всички хора и незакрепени предмети полетяха към кърмата.

В командното помещение на машинното отделение член на екипажа се блъсна в главното електрическо табло и направи късо съединение с тялото си — цялото електрозахранване на борда изключи. Един готвач, който търсеше спасително снаряжение в торпедното помещение, с труд се намърда в катапултираща камера за изплуване и започна да навлича специалния костюм. Макар че имаше само една година опит, той бързо беше схванал прекъсващите алармени сигнали и неочакваните действия на подводницата. Затвори люка и започна да включва приборите за катапултиране, както бяха го учили в подводничарското училище.

„Политовский“ изхвръкна на повърхността на Атлантическия океан като разярен кит. Три четвърти от дължината на подводницата излезе над повърхността, след което тя се сгромоляса.

— От сонара.

— Слушам, сонар, говори капитанът.

— Капитане, чуйте това. На „Стръв 2“ пощуряха — докладва операторът на сонара на „Поджи“. Ууд за секунди стигна сонарното помещение, постави слушалките на главата си, а те бяха включени към магнетофон, който повтаряше записа отпреди две минути. Капитан Ууд чу клокочещ звук. Шумовете на двигателя спряха. Няколко секунди след това се чу взрив на сгъстен въздух и клокочещо стакато от въздушни мехури, докато подводницата бързо променяше дълбочината си.